Хел  е най-общото име за подземния свят, където живеят много от мъртвите. Тя се председателства от страховита богиня, чието име също е Хел. Понякога се нарича още "Хелхайм", "Царството на Хел", въпреки че това е много по-често срещано във вторичната литература, отколкото в старонорвежките първични източници.



Подобно на физическите гробове, се смятало, че Хел се намира под земята. Някои източници също го поставят на север, посоката, която е студена и тъмна като гроба.  Понякога се казва, че куче пази входа му, подобно на Цербер в гръцката митология. 


Но освен факта, че Хел и Адът са двете царства на мъртвите, разположени под земята, двете понятия нямат нищо общо. Докато старонорвежките източници далеч не са наясно как точно човек се е озовал в една от скандинавските сфери на задгробния живот, а не в друга (има няколко), това, което е ясно, е, че там, където човек отива след смъртта, не е никаква награда за морално поведение или благочестива вяра или наказание за неморално поведение или нечестива вяра. (Вижте статията за Смъртта и задгробния живот за повече по този въпрос.)


Като място, където мъртвите живеят в някакъв капацитет, понякога се изобразява като земя на стряскащо изобилен живот от другата страна на смъртта. Мъртвите в Хел прекарват времето си, правейки същите неща, които мъжете и жените от епохата на викингите са правили: ядене, пиене, борба, сън и т.н. Това не е било  толкова място на вечно блаженство или мъчение, колкото просто продължение на живота някъде другаде.


От всички старонорвежки източници само един описва Хел като напълно неприятно място: Прозаичната Еда на исландския учен от тринадесети век Снори Стурлусон. Снори пише много поколения след като скандинавското езичество е отстъпило място на християнството и е престанало да бъде жива традиция, и той е имал навика да разширява доказателствата, с които разполага, за да представи своите предхристиянски предци като очакващи аспекти на християнството. Откровено комичното му превъплъщение в образа на Хел е отличен пример за тази негова тенденция. За Снори чинията на богинята Хел се нарича Глад (Глад), слугите й Бавни (Ганглати) и Мързеливи (Ганглот), прагът на вратата й Препъникамък (Fallandaforað), леглото й Болест (Kör) и завесите й Мрачно нещастие (Blíkjandabölr).  Малко учени приемат такива описания като автентични продукти от епохата на викингите. 


Също толкова смешно е твърдението на Снори, че тези, които умират в битка, отиват във Валхала, възвишената зала на бог Один, докато тези, които умират от болест или старост, отиват в Хел. Самият Снори очевидно противоречи на разграничението си между Валхала и Хел в своята версия на приказката за смъртта на Балдур, сина на Один, който е убит насилствено и въпреки това е пренесен в Хел.  Никой друг източник не прави това разграничение и няколко предлагат допълнителни примери за обратното.




Старонорвежките източници описват с нехарактерни подробности курса, който човек трябва да измине, за да стигне до Хел. Той дори има име, което се появява многократно в старонорвежката литература: Helvegr, "Пътят / Пътят към Хел". Като се има предвид колко тясно описанията на този курс съответстват на разказите за традиционните шамански пътувания на други околополярни народи, те изглежда разказват и вероятно предоставят шаблони за пътуванията на скандинавските шамани. Навсякъде в старонорвежките източници откриваме случаи на такива пътувания до Хел, предприети от богове или хора, за да се възстанови мъртъв дух или да се получи знание от мъртвите.

Типично е пътуване на героя Хадинг от Gesta Danorum (История на датчаните) от средновековния датски историк Саксо Граматик. Ето резюмето на старонорвежкия учен E.O.G. Turville-Petre:


Докато живеел с Рагнхилд, Хадинг имал друго мистериозно преживяване. Появи се жена, носеща билки. Желаейки да знае къде растат такива билки през зимата, Хадинг отиде с тази жена под земята. Те преминавали през мъгли, а след това през слънчеви, плодородни райони, където билките били растяли. След това стигнали до бушуващ порой, течащ с оръжия. Преминавайки по мост, те се натъкнали на армии от паднали воини, заключени във вечна битка. Докато се вървели напред, на пътя им застнала стена: Не могли да продължат по-нататък, но жената откъсна главата на един петел, който случайно имала със себе си, и го хвърлила през стената. Веднага петелът оживя и пропя



Бог Хермод потеглил от Асгард, небесната крепост на боговете, на Слейпнир, коня на Один. Той се спуснал по ствола на Игдрасил, голямото дърво, което образува централната ос на космоса. В продължение на девет нощи той яздеше през дълбоки долини, толкова черен, че не можеше да види пътя. Накрая стигнал до една река, Gjöll ("Силен шум", която била осеяна от мост на име Gjallarbrú ("Мост над Гьол"). На моста стоеше гигантка, Móðguðr ("Яростна битка"). Пазителката на моста искаше да разбере защо Хермод иска да пресече, тъй като от външния му вид можеше да разбере, че той все още не е мъртъв. Отговорът му, че ще се грижи за Балдур, очевидно бил задоволителен за великанката, която му позволила да премине, казвайки му, че Хел лежи надолу и на север (niðr ok norðr) от моста. Когато Хермод стигна до оградата около Хел, той я прескочи,м вместотнвало да мине през портата. Слерд  отправил към зала на Хел (богинята), където намерил Балдурял да седи на почетното място.



Общите елементи в разказите на Снори и Саксо изглежда са следните: Хел се евръщали намирали под земята – надолу и на север, царството на студа и  безжизненост. До нея се стигало чрез слизане от по-висока точка с помощта на водач – неназована (мъртва) жена в случая на Хадинг, и Слейпнир в Прозаичната Еда и поемата Балдрс Драумар (Сънищата на Балдур) в Поетичната Еда. След като пътува през тъмнина и мъгла, пътешественикът ще стигне до река, може би поройна река от вода, но по-често река от дрънчащи оръжия.  Имало мост над реката, по който човек трябвало да премине. След известно време човек най-накрая щеше да стигне до стената около Хел. Предполага се, че мъртвите са влизали през главната порта, но онези живи същества, които по някакви причини са предприели пътуването до Хел, изглежда са смятали, че е невъзможно или неразумно да влязат през портата. Така че те или намирали по-хитри начини да преминат в Хел, или се връщали назад.

Cool-Carry

Хел - подземният свят

Земните духове (старонорвежки landvættir), както подсказва името, са духовете, които обитават определени места или характеристики на земята. Те оказват значително влияние върху благосъстоянието на земята и на всички, които зависят от нея.



Те могат да благославят или проклинат онези, които живеят или пътуват в рамките на тяхната земя, и на свой ред да бъдат благославяни или проклинани от тях. Те са яростни защитници на родните си земи, рядко търпят лошо отношение и безчестие и като цяло изглеждат много страстни.



Изглежда, че предхристиянските германски народи са полагали големи грижи, за да запазят благоволението на земните духове. Например първият правен кодекс на Исландия (930 г.) нарежда на влизащите в страната с кораб да свалят драконовите глави от лодките си, когато видят сушата, за да не плашат земните духове.



Точно както няма абсолютно ясна граница между земните духове и боговете, размити са и границите, които разделят земните духове от елфите, джуджетата и великаните.



Както и при елфите, почитането на земните духове продължило дълго след като германските народи били официално обърнати към християнството и почитането на боговете било преустановено.

Земните духове

Ясенът Игдрасил е огромно дърво , най – съвършеното и най – красивото измежду всички дървета на света. Расте между деветте свята и ги съединява един с друг.


Игдрасил (на старонорвежки Yggdrasill или Askr Yggdrasils) е могъщото дърво, чийто ствол се издига в географския център на скандинавския духовен космос. Останалата част от този космос, включително Деветте свята, е разположена около него и се държи заедно от неговите клони и корени, които свързват различните части на космоса една с друга. Поради това благополучието на космоса зависи от благополучието на Игдрасил. Когато дървото се разтресе, това е сигнал за настъпването на Рагнарок, унищожението на Вселената.



Първият елемент в името на Игдрасил, Yggr ("Страшен"), е едно от безбройните имена на бог Один и показва колко могъщ и страшен го възприемали викингите. Вторият елемент, драсил, означава "кон". Така че името на Игдрасил означава "Конят на Один" - препратка към времето, когато Страшният се пожертвал, за да открие руните. Дървото било неговата бесилка и носело безжизненото му тяло, което скандинавското поетично въображение описвало метафорично като кон и ездач.



В старонорвежката литература обикновено се говори, че Игдрасил е ясен, но в други случаи се казва, че никой не знае към кой вид принадлежи величественото дърво. както и при много други аспекти на скандинавската митология и религия, изглежда, че през епохата на викингите по този въпрос не е имало някакъв непробиваем консенсус.



По думите на старонорвежката поема "Вьолуспа", Игдрасил е "приятел на ясното небе", толкова висок, че короната му е над облаците. Височините му са покрити със сняг като най-високите планини, а "росите, които падат в далаците", се плъзгат по листата му." Hávamál добавя, че дървото е "ветровито", заобиколено от чести, свирепи ветрове във височините си. "Никой не знае къде се простират корените му", защото те се простират чак до подземния свят, който никой (освен шаманите) не може да види, преди да умре. Боговете провеждат всекидневния си съвет при дървото.



Смята се, че сред здравите клони и корени на Игдрасил живеят многобройни животни. Около основата му се крият драконът Нидхог и няколко змии, които гризат корените му. В горните клони на дърветата гнезди неназован орел, а една катерица, Рататоскр ("Дрил-Зъб"), се движи нагоре-надолу по ствола и предава обидите на дракона на орела и обратно. Междувременно четири елена - Даин, Двалин, Дунейр и Дуратрор - пасат по листата на дървото.



Колкото и забавни да са някои от тези животни и техните действия, те имат по-дълбоко значение: образът на дървото, което малко по малко се изгризва от няколко звяра, изразява неговата смъртност, а заедно с нея и смъртността на космоса, който зависи от него.


Старонорвежките източници дават ярки, но противоречиви сведения за броя и разположението на корените и кладенците под основата на ствола на Игдрасил.



Според поемата Grímnismál Игдрасил има три основни корена: един е засаден в Мидгард, света на хората, един в Йотунхайм, света на великаните, и един в Хел, подземния свят. Völuspá споменава само един кладенец под дървото: Кладенецът на Урд (Urðarbrunnr, "Кладенец на съдбата").



Снори Стурлусон в своята "Прозаична Еда" обаче твърди, че всъщност под дървото има три кладенеца, по един за всеки от корените му. Кладенецът на Урд, според него, не е под Игдрасил, както е във Вьолуспа - той всъщност е в небето, а коренът, който израства от него, се извива нагоре към небето (!). Кладенецът на Урд е мястото, където боговете провеждат ежедневните си заседания на съвета. Вторият кладенец се нарича Хвергелмир (може би "Бъбрив котел" или "Ревящ котел" и това е водният басейн под втория корен, който се простира в Нифлхайм, света на първичния лед. Това е коренът, който Нидхог дъвче. Третият кладенец е този на мъдрото същество Мимир и той и коренът му се намират в царството на великаните.



И тук, както и на други места, Снори вероятно въвежда изкуствена систематизация по свое собствено изобретение, която не е съществувала в епохата на викингите (Снори пише векове след това). Някои от елементите, които той включва, обаче може да са били почерпени от законни източници, които сега са изгубени за нас. Например Игдрасил понякога е наричан Mímameiðr, "Постът на Мимир", което показва, че е съществувала някаква конкретна връзка между Мимир и дървото - а със сигурност и кладенеца, който често се споменава във връзка с Мимир.



Но какво да кажем за самите Девет свята? Как са разположени те около Игдрасил? Старонорвежките източници никога не ни казват това - и в този смисъл никога не ни казват кои светове изобщо се състоят от Деветте. Като се има предвид липсата на систематизация или кодификация, характерна за цялата скандинавска митология и религия, както и толерантността към променливостта, двусмислието и дори противоречията, които тя предполага, е съмнително, че някога е съществувала "карта" или схематично изображение на Деветте свята и тяхната подредба, в които да са вярвали всички скандинавски езичници. (Всички - всички - изображения, които ще намерите в интернет, са в най-добрия случай спекулативни и непроверими.)



Въпреки това в източниците има някои улики, които могат да ни позволят да изградим предварителна и частична схема на местата, където по общо мнение са се намирали някои от Деветте свята. Изглежда, че те са били разположени по две оси, едната вертикална, а другата хоризонтална. Вертикалната ос би съответствала на ствола на Игдрасил, като Асгард е в най-високите клони, Мидгард е на земята в основата на дървото, а Хел е под земята сред корените на дървото. Хоризонталната ос се основава на разграничението, което викингите правят между инангард и утангард. По този начин Асгард би бил точно над ствола на дървото, Мидгард - около ствола (и следователно в "средата" на двете оси), а Йотунхайм би заобикалял Мидгард и по този начин би бил много по-отдалечен от ствола. Що се отнася до другите светове: кой знае?


Във всеки случай можем да видим колко жизненоважен за скандинавския мироглед е бил Yggdrasil по броя на земните дървета, които викингите са разглеждали като представители на голямото световно дърво. Адам от Бремен описва едно особено величествено дърво в близост до храма в Упсала, Швеция. Обикновено стопанствата били проектирани около такова дърво, което превръщало стопанството в миниатюрна репродукция на свещения духовен космос.

Игдрасил: Дървото на живота . 

Валкирия (произнася се "VAL-ker-ee"; Старонорвежката валкиря, множествено число валкирюр, "избирачи на падналите") е женски помагащ дух на бог Один. Съвременният образ на валкириите като елегантни, благородни девойки, носещи мъртви герои на Валхала, е до голяма степен точен.  Тази тенденция  присъства дори в по-късните старонорвежки източници, които се фокусират върху любовните им връзки с човешки мъже и подпомагането на Один да транспортира любимите си воини сред убитите в битка до Валхала, където ще се бият до него по време на Рагнарок.


Доколкото днес можем да кажем, валкириите винаги са имали такива характеристики, но в езически времена те са били далеч по-зловещи. Значението на името им, "избирачи на убитите", се отнася не само до избора им кой да получи достъп до Валхала, но и до избора им кой да умре в битка и използването на злонамерена магия, за да се гарантира, че техните предпочитания в това отношение ще бъдат осъществени. Примери за валкирии, които решават кой да живее и кой да умре, изобилстват в Едите и сагите. Страховитата страна на валкириите е илюстрирана най-ярко в Darraðarljóð, поема, съдържаща се в сагата на Нджал. Тук дванадесет валкирии се виждат преди битката при Клонтарф, седнали на стан и тъкачи трагичната съдба на воините (дейност, силно напомняща на норните). Те използват черва за нишката си, отрязани глави за тежести и мечове и стрели за тупалки, като през цялото време възпяват намеренията си със зловеща наслада.Сагата за Волсунгите сравнява съзерцаването на валкирия с "взиране в пламък".


Тази картина се потвърждава, когато се обърнем към ерудицията на други германски народи. Сред англосаксонците, например, валкириите (староанглийски wælcyrie, единствено число wælcyrge) са женски духове на касапницата.  Келтите, с които норвежците и другите германски народи се занимават с плодотворен културен обмен в продължение на много векове, имат свои собствени подобни същества, като богините на войната Бадб и Мориган. 


Независимо дали в техните любящи или кръвожадни модалности, валкириите се разбират най-добре като част от обширния и динамичен комплекс на шаманизма, който прониква в предхристиянската германска религия. Подобно на гарваните Хугин и Мунин, те са проекции на части от Один, полу-различни същества, които са части от по-голямото му същество.

Валкирия

В митологията и религията на викингите-езичници са застъпени ценности като достойнство, кураж, почтеност и лоялност — качества, приписвани на воините, боговете и всички останали създания, населяващи Игдрасил. И сякаш едно-единствено същество се отклонява от тези принципи — пакостливият бог, Локи.

Произходът му е обвит в неяснота. Макар и да не е приеман като равен с боговете, той заема противоречива позиция не само сред тях, но също сред великаните и другите живи твари.

Според някои негов баща е  йотунът Фарбаути (в превод "безмилостният нападател"), а  Лаувея (също наричана и Наул) — негова майка. В различните митове тя е описвана като великанка или богиня с хаотична природа и склонност към злосторничество. Като тя не може напълно да се асоциира с никоя от расите.

Самото име Локи означава "възел, заплитане", като тези думи ясно и изчерпателно описват неговият двойствен характер. А с непрестанните беди, в които въвлича останалите, е уместно да се предположи, че ролята му е да всява безпорядък и смущение в хармонично устроените светове.

Пример за това са трите деца, които му се раждат от великанката Ангрбода — змията Йормугандр, богинята на Нифлхайм-Хел и вълкът Фенрир. Репутацията на това семейство не е никак добра, като се има предвид отредената им роля на делинквенти когато Рагнарок започне.

Освен тях, Локи е баща на братята Вали и Нарфи (в превод "труп") от богинята Сигин.

Интересна е историята около създаването на петото му дете — верният кон на Один, Слейпнир. В мита за укреплението на Асгард се разказва как след като основават Мидгард и Валхала, при Асите идва безименен строител, който им предлага да издигне укрепление. А в замяна иска богинята Фрея, слънцето и луната. Боговете с неохота се съгласяват, като поставят своите условия, които включват крепостта да бъде завършена до три сезона и без каквато и да била помощ от човек. Той приема исканията им, настоявайки единствено неговият жребец, Свадилфари, да му съдейства. Заставяйки Локи да държи под око животното, боговете дават своето позволение. Но, виждайки колко стремглаво работата наближава своя завършек, у Асите се поражда безпокойство.

Затова извикват Локи, изисквайки от него да измисли начин да саботира заданието, така че конструкторът сам да се откаже от наградата. Пакостливецът се превъплъщава в магарица, която отвлича вниманието на Свадилфари по цели дни и нощи, възпирайки дейностите по крепостта. В изблик на гняв от това му поведение, строителят неволно разкрива, че е йотун, и в резултат бива убит от Тор.

Самият Локи по-късно става майка, след като ражда чудноватото жребче със седем крака — Слейпнир. Именно тази случка е причина викингите да вярват, че зловредният бог е неподвластен нито на обществените, нито на физичните закони.

В митовете Локи е представен като коварен страхливец-интригант, който се интересува само от платонични удоволствия и своето собствено самосъхранение. Подобно на един опортюнист, той е склонен да окаже помощ, но го прави само когато това деяние бъде в негова полза. И много често именно той е инициаторът на възникналите беди.

В мита за отвличането на Идун, Локи се оказва в плен на леденият великан Тиази. За да се освободи, той се съгласява да му доведе богинята Идун. Но след като прави това, животът му отново е застрашен — този път от страна на Асите, които настояват девойката да бъде върната при тях. За целта хитрецът се преобразява в сокол и отлита с Идун обратно към света на боговете, докато Тиази преследва двамата в образа на орел. Щом успява да ги достигне, обаче, Асите запалват огън около своята крепост и пламъците поглъщат йотуна. Така Локи и богинята кацат невредими.

Помрачена от гибелта на баща си, планинската богиня-йотун, Скади, се отправя към Асгардските богове, в търсене на обяснение за смъртта на Тиази. Веднъж пристигнала в земите им, тя настоява да бъде развеселена. С тази задача успешно се представя Локи. За целта той взема едно въже и връзва единият му край за брадата на лоза, а другият — за скротума си, като и двамата започват да теглят връвта в различни посоки. Нелепото представление предизвиква смях у Скади.

Той е обрисуван като особено жесток персонаж в сказанието за смъртта на Балдур, в което след като научава за поличбата на всеобичния бог, Локи изработва копие от имел и го поверява в ръцете на слепеца Ход, споделяйки му точно какво да стори. Балдур умира и душата му завинаги остава в ръцете на Хел.

Поради множеството престъпления, извършени срещу тях, Асите превръщат Вали във вълк, който разкъсва Нарфи. От червата на втория изковават верига, с която приковават Локи за три скали в дълбока пещера. Великанката Скади поставя над него отровна змия. За да не пада отровата й върху изгнаника, съпругата му Сигин държи купа над главата му, в която попада смъртоносната течност. А когато съдът е препълнен, тя е принудена да го изпразва, като в това време отровата се стича по тялото на Локи. Неговите агонизиращи викове са толкова интензивни, че земята изпод краката му се разтърсва, предизвиквайки земетресения.

Сам по себе си Локи е уникален герой от Скандинавските епоси. Делата му са несъвместими с характерните черти за богове и герои. Вместо смелост, той се отличава със своята лудост. Макар и да се счита за бог, той няма свой култ и последователи. Което създава спекулации, относно какво създание е всъщност. Докато през повечето време се притичва на помощ на богове и великани, с началото на Рагнарок Локи ще заеме страната на йотуните, като капитан на кораба Наглфар — който ще отведе гигантите на бойното поле. А в хода на сраженията Локи и бог Хаймдал смъртоносно ще се ранят един другиго.

Локи — проклятието на боговете 

: The most terrible loneliness is not the kind that comes from being alone, but the kind that comes from being misunderstood; the loneliness of standing in a crowded room, surrounded by people who do not see you, who do not hear you, who do not know the true essence of who you are. And in that loneliness, you feel as though you are fading, disappearing into the background, until you are nothing more than a ghost, a shadow of your former self.



It’s that soul-deep ache of being surrounded by people—friends, family, colleagues—yet feeling completely invisible. You may smile, nod, and go through the motions, but inside, you feel a sense of isolation that words can’t fully capture. You feel as though no one truly gets you, as if the truest parts of you are hidden, left unrecognized, while the world only acknowledges the version of you that fits in.



This kind of loneliness hits hard because it isn’t about the absence of people; it’s about the absence of connection. You crave to be seen for who you really are, to have someone understand your soul’s language, your quirks, your dreams, and the complexities of your heart. But when you’re misunderstood, it feels as if there’s an unbridgeable gap between your inner world and the outside one. It’s like standing behind a glass wall, desperately hoping someone will look through and truly see you, only to realize they’re gazing right past you.



In that space of feeling unknown, you start to question yourself. You wonder if you should change, if you should become what the world expects or desires, just to feel a hint of acceptance. But even then, the loneliness doesn’t vanish; it only grows. Because the deeper tragedy is the slow fading of your own essence, the parts of you that you start to hide or let go of, simply to belong. You become a shadow, a ghost of the vibrant self you once were, drifting silently, holding onto the hope that one day, someone might understand.



What makes this kind of loneliness so painful is that it’s not just the longing to be loved—it’s the longing to be known, and loved for being known. For someone to look at the parts of you that are messy, complicated, and even broken, and to say, “I see you. I understand. And I’m here.” It’s the yearning for someone to hear your heart’s quietest whispers and to feel the depths of your soul without judgment or expectation.



Yet, even in that terrible loneliness, there’s a quiet strength. There’s a resilience in holding onto your essence, even when it feels invisible. There’s courage in keeping your light alive, in refusing to let the world’s misunderstanding extinguish the fire within you. You may feel unseen, but the truth is, your uniqueness, your complexity, is what makes you extraordinary. Somewhere, someone will value that. And until then, you can value that.



Sometimes, the journey through being misunderstood leads to a deeper understanding of yourself. It teaches you to embrace who you are, even if the world isn’t ready to. It invites you to find peace in your own company, to nurture the parts of yourself that feel lonely and unacknowledged. And, in time, you may discover that the right connections—the ones that see you, hear you, and know you—come when you least expect them.



So, hold on. Keep your essence alive. Refuse to become a shadow, even if that means standing alone for a while. Your true self deserves to be celebrated, and though the wait may feel long, the beauty of being fully known is worth every moment. Your people—the ones who truly understand your soul— are out there, and when they find you, the terrible loneliness will start to fade. You’ll realize that your essence was never meant to be hidden. It was always meant to shine.


-
What would it mean to you to feel truly known and understood by someone?

Малко мисли.


Фенрисулвур (Fenrisúlfr) – Fenrir (Фенрир) „онзи, който живее в блато“, Fenrisúlfr „вълкът Фенрир“, Hróðvitnir „прочутият вълк?“ или Vánagandr „чудовището от река Ваун“ са някои от прозвищата на чудовищния вълк Фенрир от скандинавските митове.



Очевидно прозвището Fenrisúlfr е сложна дума, съставена от староисландските (използвани и в съвременния исландски) думи fen „блато, тресавище“ и úlfr „вълк“. Като начало произходът на староисландското fen може да бъде проследен до прото-германската реконструирана форма *fanjan, която стои в основата на следните когнатни форми: готски fani „глина, кал“; староисландски fen „блато, мочурище, тресавище“; англо-саксонски fen „мочурище, тресавище; кал, мръсотия“; английски fen „мочурище, тресавище“; холандски venn „мочурище, тресавище“; старофризийски fenne „заблатена ливада“; старосаксонски feni, fenni „блато, тресавище“; старовисоконемски fenni „блато, тресавище“. Според „Справочник по германска етимология“, прото-германската форма *fanjan е етимологично свързана с тракийския топоним Πάνιον; галското anam „мочурище, тресавище“; средноирландското en „вода“, а също и an „вода“, enach „блато“; пруското pannean „тресавище“.


Староисландската форма úlfr съответства на формата úlfur от съвременния исландски език и на модерните датски и шведски ulv. Като източник за тези развития е послужила прото-германската форма *wulfaz със следните рефлекси в езиците от германската група: готски wulfs „вълк“; староисландски úlfr; англо-саксонски wulf и английски wolf; старофризийски wolf; старосаксонски wulf; старовисоконемски wolf. Според „Справочник по германска етимология“ всички форми, атестирани в старите германски езици, са резултат на асимилация: *wulfaz < *wulxwaz. Според същия речник прото-германската форма *wulfaz е етимологично свързана със западно-тохарското walkwe „вълк“; санскритското vṛ′ka-; авестанското vәhrka-; старогръцкото λύκος; албанското ujk; латинското lupus; литовското vil̃kas; славянското *vьlkъ.


Hróðvitnir (Хроудвитнир) е друго прозвище на вълка Фенрир, което може да бъде интерпретирано по два начина в зависимост от това дали елементът hróð се свързва със староисландското съществително име hróðr „похвала; слава, репутация“ и следователно Hróðvitnir е „прочутият, прословутият вълк“ или със староисландския глагол hrjóða „изхвърлям; очиствам (използван за кораб, смисълът е, че се избиват или изхвърлят зад борда хората при морска битка)“ и тогава Hróðvitnir е „смъртоносния вълк“.


Староисландската дума hróðr има за източник прото-германската форма *xrōþaz, от която произхождат също така и следните когнатни форми: бургундското *hroþs „слава; победа“; англо-саксонското hréð „известност; слава“ и англо-саксонското hróðor „радост, щастие“; старосаксонското hrōð „слава“; старовисоконемското hruodi „слава“ и също географското название Ruod-beraht (по Орел, 2003). Според „Справочник по германска етимология“ е възможна връзка с индоевропейския корен *kar- ~ *krā- „хваля, възхвалявам“; старогръцкото κήρυξ „вестител“; санскритското carkarti „споменавам; възхвалявам“. Като производна форма от прото-германското *xrōþaz (>*xrōþiʒaz ~ *xrōþuʒaz) може да бъде споменато и готското прилагателно име hroþeigs „побеждаващ, триумфиращ“; с когнати староисландското hróðugr и англо-саксонското hréðiʒ.



Значението на втория елемент от съставното име Hróð-vitnir може да се тълкува като производно както от староисландското съществително име vitt „магия, магьосничество“, така и от староисландските глаголни форми vitta и vitka, и двете със значение „омагьосвам, правя магия“, и според авторите на „Исландско-английски речник“ на Клесби-Вигфусон следва да се интерпретира като поетическо име на вълка Фенрир, именно защото той е магическо, свръхестествено същество. Освен това вещиците и вещерите от скандинавските митове яздят вълци. Староисландските vitta и vitka могат да бъдат проследени до протогерманската реконструирана форма *wītaʒōjanan и имат следните съответствия в западногерманската група: англо-саксонски wíteʒian „предсказвам“; старофризийски wītgia „предсказвам, предричам“; старовисоконемски wīzagōn „предсказвам“. Според „Справочник по германска етимология“ протогерманският глагол *wītaʒōjanan е производен от протогерманското съществително име *wītaʒōn, което стои в основата на следните когнатни форми: староисландски vitki „вещер, магьосник“; англосаксонски wíteʒa „магьосник; пророк“; старовисоконемски wīzago „пророк“. Протогерманското съществително име *wītaʒōn, от своя страна, е производно от по-древна глаголна форма – протогерманския глагол *waita, който е източник на множество когнати във всички клонове на германската група езици: готски wait „знам“; староисландски veit; старофризийски wēt; англо-саксонски wát; старосаксонски wēt; старовисоконемски weiz, всички с основно значение „знам“. Протогерманското *waita е претерито-презентен глагол, който се е развил на базата на индоевропейската форма за перфект *ṷoida от индоевропейския корен *ṷeid- (сравни: санскритския перфект véda; старогръцкия аорист ε̂ἰδoν „виждам“, перфект ȏἰ̂δα; арменското gitem „знам“; латински uideō „виждам“; пруски waist „знам“; славянския перфект *vĕdĕ „знам“).



Прозвището Vánagandr или Ваунагандур, „чудовището от река Ваун“, почива върху историята за двете реки Ván „очакване“ и Víl „нещастие, агония“, които се образуват от слюнката на завързания вълк Фенрир, очакващ времето, когато ще събере достатъчно сили и ярост, за да разкъса магическата верига Глейпнир (Gleipnir), с която аусите са го оковали чрез измама. Тогава той ще тръгне заедно с баща си Локи, предвождащ пълчищата на великаните, към битката за Края на света – Рагнарьок. Според авторите на „Исландско-английски речник“ на Клесби-Вигфусон и „Кратък староисландски речник“ на Гейр Зьога, староисландското ván означава „надежда; очакване“, т.е. има положителна конотация, макар че в много редки случаи може да се преведе и като „отчаяние; нещастие“, като последното значение е характерно за сложни съставни думи, например староисландската дума vánar-völr „просешка тояга“ и също за името на митичната река Ván „отчаяние; агония“. Според нас е погрешно името на реката Ván да се превежда като „отчаяние; агония“. В съставните думи и примерите от старите текстове думата ván се свързва винаги със значението на „очакване да се случи; надежда“, както на фона на горната история, така и с оглед на факта, че името на втората митична река означава „нещастие, агония“ (= víl). Староисландското ván произхожда от прото-германската форма *wēniz, която има следните рефлекси в германската група: готски wens „очакване; надежда“; англо-саксонски wén „предположение, мнение“ и английски ween „мисля, предполагам“; старофризийското wēn „идея, мнение“; старосаксонското wān „очакване, надежда“; старовисоконемското wān „предположение; заблуда; надежда“ и немското wahn „илюзия; заблуда“. Етимологично протогерманското *wēniz е свързано със санскритското vanóti „искам, изисквам; боря се за; харесвам“; латинското uenus „обичам“; староирландското fine „роднинска връзка, род, родство“; деривационно близко е до източно-тохарското wañi и западно-тохарското wīna „удоволствие“; латинското uēnor „ловувам“. Името Ván (Ваун), както е видно, може да бъде тълкувано по много начини, но следва да се мисли в посока на „очакване, изчакване в засада“. Смислово това е най-близко до историята, която получава своето развитие в Рагнарьок или Края на Света. Чакането тук е ключовото разбиране на основната идеята, че Краят на Света е отприщен още с първото погазване на дадената дума, с първото убийство заради злато (което е истинската причина за свършека на света) и Рагнарьок е започнал с раждането на вълка Фенрир или ултимативното зло. Всъщност „зло“ не е съвсем правилното понятие, тъй като Фенрир е възмездието за боговете, които са действителната причина за това световете да бъдат унищожени – това е последствието от изборите и действията на боговете. В този смисъл Фенрир е „зло“ само за боговете, но в действителност той се явява да бъде корективът на грешните избори, направени от аусите. С оглед казаното дотук, значението, което авторите на „Исландско-английски речник“ на Клесби-Вигфусон и „Кратък староисландски речник“ на Гейр Зьога предават за реката Ваун като „отчаяние; агония“ трябва да се разбира като „изчакване на неизбежното“ или онова, което рано или късно ще се случи, защото началото му е било дадено.



Значението на елемента gandr е изключително неясно, а регистрираните употреби на староисландската дума gandr в старите източници са много редки и се ограничават до няколко поетически текста и няколко сложносъставни съществителни имена. Според „Исландско-английски речник“ на Клесби-Вигфусон и „Кратък староисландски речник“ на Гейр Зьога, gandr може да означава „омагьосан предмет“ или „магически предмет; предмет, използван от магьосниците“, подобно на думата Zauber („магия“) в немски. На тази база авторите на „Исландско-английски речник“ на Клесби-Вигфусон предлагат като второ, извлечено, значение на староисландското gandr „чудовище, звяр“, също „демон, зъл дух“.



Съществуват и други интерпретации, според които староисландското gandr се тълкува като „вълк“ или като „тояга, пръчка“, а даже и като „метла“. Например, авторите на „Речник на индо-европейските езици“ превеждат староисландското gandr като „тънка тояга, пръчка“ – форма, която се е развила на базата на протогерманската реконструирана форма *ganda „тънка тояга, пръчка“ с рефлекси в швейцарския вариант на немския език: gunten „вид клин, колче“ и също в ирландското gein „клин“. В тази връзка интерес представлява интерпретацията на староисландското сложносъставно съществително име gand-reið, което се използва за описание на вещици, които яздят. Макар че в по-новия фолклор се казва, че вещиците яздят метли, в по-старите предания се споменава, че те яздят вълци през нощта и по тази причина фразата „конете на вещиците“ се използва в старата поезия като кенинг за вълци. За разлика от староисландската дума gandr, понятието gand-reið се среща доста често, например „fá þú mér út krókstaf minn ok bandvetlinga því at ek vil á gandreið fara“ (изнеси ми бастуна и ръкавиците, защото ми се ще да ида на вещерска езда) (Fms.iii. 176); „ekki skorti gandreiðir í eynni um nóttina“ (хич не липсваше вещерско летене из острова тази нощ) (Fas.ii. 131); “hann kvað hann séð hafa gandreið” (той каза, че бил видял вещерска езда) (Nj. 195). Не по-малко интересни са и староисландските фрази: renna göndum „яздя, летя, нося се като вещица“ и също víta ganda, буквално „омагьосвам предметите“ и оттук „занимавам се с магии“.



Фенрир като вълк се явява изключително важен персонаж за разбирането на философията както в Скандинавската митология, така и в митовете и легендите в световен мащаб, и оттук за опознаване на индивидуалното и общото мислене на предците ни. Той следва да бъде разглеждан като събирателен образ, който в многообразността си символизира опита за изграждане на цялостна концепция в обяснение на непознатото в света и Космоса като източник едновременно на годното да бъде разбрано и неразбираемото за човешкия интелект по отношение величието на Твореца. Реално Фенрир е родоначалник на всички митични същества в Скандинавската митология, които в съвкупността си ни дават знанието за „вълчата порода“, а тя е, може би, най-наситеният с дуализъм символ в цялата история на човечеството – вълкът предизвиква противоположни асоциации и емоции, както страхопочитание, така и омраза, той олицетворява едновременно мъдрост, безстрашие, войнска доблест и другарство, но също така ярост, кръвожадност и свирепост, граничещи с безумие и поради това трудни за разбиране. Хората през всички времена до наши дни кръщават децата си с „вълчи“ имена – от готското Вулфила и италианското Лупо, испанското Лопез, румънското Лупеско, еврейското Зееви, през исландските Улфхедин, Улвур, Бьоргоулвур, Бриньоулвур, Тоуроулвур и германските Адолф, Волфганг и Рудолф, келтските Фелан, Фолан, МакНали, балтийските Вилкас и Вилкс, унгарското Фаркас, до славянските Вълко, Вучич, Вучко, Бирюков, Волков и турските Курт и Куртоглу – било като знак за страхопочитание пред качествата на това създание, така и в търсене на защита срещу него.



Веднага трябва да направим уговорката, че значението „вълк“ в познатите ни езици има производно в семантично отношение значение, т.е. вълкът като същество е наречен не като конкретно животно, а на своите качества и/или действия - той е „страшен“ или „вие“, или „дави“ и т.н. Тук ще споменем като пример протоиндоевропейската форма *wl̥ ́kwos, от която се реконструира протогерманското *wulfaz, както и протобалтославянското wilkás, които от своя страна са основа за развитие на думата „вълк“, съответно в германските и славянските езици, и формата е тематично акцентирано съществително от нулева степен, произлизащо от споменатото прилагателно *wl̥kʷós със значение „опасен“. Алтернативно етимологията на думата може да се свърже и с глаголния корен *welh₂- със значението „разкъсвам“. Другата алтернативна форма на протоиндоевропейската форма *wl̥ ́kwos е *lúkʷos, която дава когнати в старогръцкия и латинския езици. Както италийският, така и гръцкият рефлекс претърпяват развитие, сочещо към алтернативната реконструкция *lúkʷos, вероятно като табу-деформация, предназначена да компенсира страх, обикновено свързан с животното. Тук вероятно може да се търси връзка между протославянското ľutъ (в старобългарски лютъ) със значението „жесток, зъл“ и гръцкото λύσσα (lýssa) „бяс“, което като когнатна форма се проследява до λύκος „вълк“. И в двата случая образуването на думата много наподобява това на аналогичното явление *h₂ŕ̥tḱos „мечка“ (с първоначалното значение „разрушение“) и представляващо друго съществително от нулев клас с тематичен акцент, чийто кореспондент е животно, обект на културни табута. Друг интересен пример ни дава Чавдар Георгиев в неговата „Древнобългарска етимология“. Тук годината *дванъ *шехтемъ от „Именник на българските канове“ той превежда не като година на заека, а като „година вълк шести месец“, изхождайки от протоиндоевропейските основи *dhehw-/*dhewh- със значение „натискам, притискам, давя, ду̀ша”, от които се развива старобългарското давлѭ „давя“, и от производната форма *dhóhw-ey „диво животно, звяр“. Според него старобългарската дума *дванъ (dvan) е само едно от названията за вълка – евфемизъм на мястото на формата от първоначалната индоевропейска основа *wl̥ ́kwos „вълк“. Казаното до тук всъщност ни предоставя възможност за дешифрирането на „вълка“ като архетип и това означава да проследим присъщите му атрибути, които определят характерните му черти чрез онова, което той върши или представлява според нашите общочовешки в еволюционно-социален смисъл разбирания, за да видим пълния му съставен образ и роля.



Нека проследим персонажите в Скандинавската митология, от които можем да правим изводи за вълка като архетип! На първо място ще разгледаме Гармур (Garmr) – той е вълк или куче, свързан както с Хел, господарката на „Света на мъртвите“, който в Християнството се асоциира с Ада, така и с Рагнарьок, и е описан като окървавен пазач на портата на Хел. Брус Линкълн, който е почетен професор по история на религиите в Факултета по богословие на Чикагския университет и в продължение на много години се занимава с изследването на индоевропейската религия и въпроси, свързани с религия, власт и политика, обединява Гармур и гръцкото митологично куче Цербер (Cerberus), свързвайки и двете имена с протоиндоевропейски корен *ger- „ръмжа“ (може би с наставките -*m/*b и -*r). Даниел Огдън (професор в Университета в Рио де Жанейро и научен сътрудник в Елинистическия център Ватерло) отбелязва, че този анализ всъщност изисква Cerberus и Garmr да произлизат от два различни индоевропейски корена (съответно *ger- и *gher-) и с оглед това мнение не установява връзка между двете имена. Според езиковеда Юлиус Покорни протоиндоевропейските морфеми *ger- и *gher- дават основа на множество глаголи със значителни смислови разлики, като все пак може да се открие припокриване, поне що се отнася до името Гармур, асоциирано със значението „куче/вълк“ – от корена *ger- се развиват звукоподражателните „гракам; крякам; крещя; издавам силни звуци“, а от *gher- произлизат глаголи като „ръмжа; тракам; дрънча“. Независимо дали това дава достатъчно основание да свържем двете митични същества Гармур и Цербер в единен произход, двата протоиндоевропейски корена предоставят достатъчно информация за анализ на името на пазача на Хел и нейното царство. В староисландския garmr има две значения – първото е „куче“, което съответства на староскандинавската форма и име на Гармур в митологията, а второто значение е „бучене, вой на вятър“. Видно е и без подробни разяснения, че в стария език и двете значения са смислово свързани на основа асоциацията рев/вой – куче/вълк и изглежда воят на вятъра да представлява метафорично смислово развитие от воя на вълка/кучето. В съвременния исландски извън поезията, в която старият смисъл е запазен и в двата варианта, думата garmur се използва пак в две значения, първото от които е „дрипа, раздърпана дреха“, а второто – „скитник, дрипльо, нещастен човек“. Всъщност старият протоиндоевропейски корен *gher- дава основа и на глаголи в германската езикова група със значението „дера, драскам, раздирам“. От същия корен вторично се развива и протогерманското *garno-, от което произлизат староисландските gǫrn (в исландски görn) „черво“ и garn „нишка, връв“, като се има предвид, че вървите и нишките от всякакъв вид доста дълго време в миналото са се правели чрез раздиране на черва; до 19. век, например, струните на щрайховите инструменти са били правени от котешки черва.



Протоиндоевропейският корен *gher- е основа и на още един глагол, който има значението „жадувам, копнея“. На основата на този смислов вариант се развиват протогерманските прилагателни имена *gernaz „силно желаещ“ и *geraz „алчен, жаден“, които пък дават развитието на името Гери (Geri) – единият от вълците на Один, които обикалят земята, за да му носят новини. Името на вълка Гери традиционно се предава като значение „Алчния“ и това също доказва, че тези същества като наименования са свързани изключително с техните качества, в случая тук с ненаситната им алчна природа. И тъй като засегнахме вълците на Один, ще споменем също, че другия вълк на Один носи името Фреки, което произхожда от протогерманското прилагателно име *frekaz със значение „алчен“ и идва от протоиндоевропейския глаголен корен *preg- „копнея, жадувам, желая“. Разликата между Гери и Фреки в значението им на „алчен, ненаситен“ има обаче нюансов акцент – едното значение на „алчен“ е на основата на нетърпеливост, превъзбудено очакване (при Гери), а другото значение има оттенъка на нахалство и досаждане (при Фреки). Това е видимо ясно от развитието на двете протогермански думи в последващите когнатни форми в староисландския.



В поемата „Сънищата на Балдур“ се казва, че по пътя си към царството на Хел Один среща куче с гърди, обагрени в кръв, което дълго лаело и виело срещу него. Въпреки че името на кучето не се споменава, предполага се, че става въпрос за Гармур. За Гармур се говори и в „Предсказанието на пророчицата“, където в 43. станца се казва:

„Високо Га̀рмур вие
пред Гнѝпахѐтлир,
веригите ще паднат
и звярът ще избяга .
Много вижда тя,
мъдрата жена,
съзирам в бъдещето надалече
участ зла за боговете.“



Тук Гнипахетлир е името на пещерата, в която Гармур е вързан и ще се освободи с настъпването на Рагнарьок. Той пази портите на двореца на Хел и с виенето си ще оповести Рагнарьок за обитателите на подземния свят Ниплхеймур или „Света на мъглите“. В онази част от поемата за Гримнир (станца 44), където се изброяват най-добрите от рода си неща и същества, Гармур се споменава като най-добро от кучетата. Тук трябва да направим уточнение и да отговорим на въпроса защо говорим за Гармур като един от вълците в Скандинавската митология, след като в Гримнисмаул е заявено по конкретен начин, че той е „най-добрият от кучетата“? Казахме вече, че името има звукоподражателен произход и може да бъде отнесено както към кучетата, така и към вълците. В Гилвагининг (глава 12) Один казва на Ганглери, че великанка една живеела на изток от Мидгардур в гора, която е наречена Яуртн-видур („Желязната гора“). В тази гора освен това живеели и тролки, които се казвали Яуртнвидюр. Старата великанка хранела там много йотуни, всички до един в образа на варгове (вълци) и оттам произхождали вълците, що преследвали Слънцето и Луната. И е казано, че един от този род всемогъщ ще стане и наречен е Мауна-гармур („Лунният вълк“). Според Снори Стуртлусон в Гилвагининг този варг „от жизнената сила на умиращите ще се изпълни, ще погълне Луната, а небето ще се удави в кръв. Слънцето ще загуби своята светлина и бури ще се завихрят във всички посоки“. Средновековният автор директно заявява чрез думите на Один, че Мауна-гармур „освирепява“ от настъпващата повсеместна смърт, нещо което ни се струва съвсем присъщо за един вълк, надушил кръв, и продължава нататък с „както се казва във Вьолюшпау:

Небето от жизнения плам на
обречените в смърт ще се изпълни
и ще се набагри в
червената им кръв.
За дълги дни в летата след това
черна ще помръкне слънчевата светлина,
гибел ще е всичко, тъга и нищета .
Вий знаете ли доста или що?



Стихът в поемата съвсем не ни казва категорично, че именно вълкът е този, който изпада в ярост, попивайки смъртта на загиващите в Рагнарьок и в тази ескалирала неистовост поглъща вечно преследваната си плячка, но Снори се „намесва“, за да ни покаже недвусмислено какво представлява „вълчата същност“ или начина, по който този символ е бил разбиран или внушаван на съвременниците му от техните деди. Асоциацията всъщност е много ясна – дивият звяр освирепява, щом надуши кръв…


Има версии, че Гармур е едно от имената за вълка Фенрир (Fenrir). При тълкуването на Едите доста изследователи на Северната митология изказват различни предположения, че Фенрир всъщност е представен по един или друг начин чрез Гармур или Мауна-гармур, или просто е определян като „звяр“, изхождайки от аналогиите с оковаването на вълка от боговете и поглъщането на небесното светило. Името Мауна-гармур без съмнение се отнася до вълка Хати Хроудвитнисон (или „сина на Фенрир“), което недвусмислено потвърждава, че думата „гармур“ се отнася до вълк, при това не какъв да е вълк, а най-могъщия от рода на съществата в образа на варг. Последното е основание да се предполага, че Хати Хроудвитнисон всъщност е самият Фенрир, който в качеството си на първородител на всички вълци се проявява чрез деянията и характеристиките на своите „деца“, които представляват просто отделни негови качества и страни от цялостния му образ. В този смисъл е и казаното във Вафтруднисмаул, откъдето научаваме, че другото небесно светило, Слънцето, ще бъде унищожено от Фенрир, а от Гилвагининг знаем, че преследвачът на Слънцето е вълкът Скьотл. Такъв вид дуализъм в описанието на образ срещаме и при Один – двамата му синове, близнаците Балдур и Хьодур, символизират светлата и тъмната страна на Бащата на всички богове и съвсем не случайно единият, слепият брат, убива другия, който е най-чистото и светло същество сред богове и хора.



Вълците Скьотл и Хати, които преследват съответно Слънцето и Луната, дават допълнителна информация към комплексния образ на Фенрир. Скьотл (на староисландски Skǫll) се среща в старите записи също като Скотл (Skoll) и Скойтл (Skaull), които произлизат от протогерманските форми *skulla- и *skl̥no- с първоначалното значение „измама, нещо фалшиво, изменчивост, предателство“. Остарялата дума skollr понякога се използва и като синоним на „лисица“, като в това значение асоциация е свързана с хитростта и коварството. Тук трябва да уточним, че тези качества съвсем не носят негативен смисъл, имайки предвид особеностите в морала на старите викинги. Напротив, в Хаувамаул, където чуваме от Один наставленията му и съветите към хората за всичко онова, което се свързва с добродетелта от онази епоха, не на едно място се казва, че лукавството, измамата и хитростта са атрибути на мъдрия човек, когато са насочени към враг, казано по друг начин – онзи, който иска да мине за мъдрец, трябва да изучи изкуството на хитростта и измамата, не само за да ги разпознава, но и за да ги прилага спрямо неприятелите си. В подкрепа на казаното ще се отклоним от изложението, за да проследим етимологията на думата „варгур“ или англицизираната форма warg („варг“), с която са наречени вълците. В Едите с „варг“ се наричат директно само Фенрир, Скьотл и Хати. Тази дума в староисландския може да се използва за определяне на всяко демонично и зловредно същество или предмет, в поезията с „варг“ се наречени престъпници, змейове, великани, мечове, мършояди и др. Ясно се вижда, че в значението си думата се използва като ноа-име или име-заместител (евфемизъм). Ноа-име е дума, която замества някаква дума-табу, обикновено от страх, че истинското име ще призове нещото или ще активира свръхестествените му сили. Терминът произлиза от полинезийската концепция за ноа, което е антоним на тапу (от което произлиза думата „табу“) и служи за повдигане на тапу от човек или предмет. Староисландската дума vargr произлиза от протогерманската форма *wargaz, което се извежда от протоиндоевропейския корен *werǵʰ- със значение „извършвам престъпление“. От същия корен се е получила през протобалтославянското *wargás („зложелател, враг“) старославянската дума *vьrgnǫti (в старобългарски врьгнѫти) със значението „хвърлям, отхвърлям“. В българския от този корен е останало прилагателното „низвергнат“, т.е. „отлъчен, пропъден“. От сродния протоиндоевропейския корен *uergh- се развиват когнатните форми в протогерманския *warga- (*warʒa- при Орел, 2003) със значение „обръщам, завързвам в клуп“. От тези форми се развиват *warʒa-trewan „бесилка“ (староскандинавски varg-tré, букв. „дърво на варг“) и *werʒanan с оригиналното първоначално значение „удушвач“ с когнати в старовисоконемски wurgen, в средновисоконемски erwergen – и двете със значението „удушавам“, в старославянски -vrüzo, -vrésti „връзвам (в старобългарски -врѣшти, -връзѫ), в староисландски virgill „примка, клуп“, в литовски veržti, veržiu „връзвам“, varžau, varžyti „завързвам“. От тази старославянска основа *vьrg- получаваме и старата форма *vorgъ (в старобългарски врагъ) със значението „враг“. Както се вижда, развитието на семантичната еволюция от първоначалното заложено като смисъл в най-стария изходен език е свързана с „престъпление – връзване – удушаване“, а това на практика представлява социалното явление по установяване на регулаторен механизъм в обществото, който се строи на основата на принудата, а това всъщност представлява незачитане на волята. В староисландския думата vargr пази две значения – „враг, неприятел“ и „вълк“, като второто значение е дума-заместител на úlfr („вълк“), но със много силно изявена негативна конотация. В шведския и норвежкия думата е запазила единствено значението си на „вълк“. Тук може би започва да се изяснява загадката защо боговете са решили изобщо да оковат Фенрир при положение че той с нищо не ги е провокирал, за да му отредят подобна зловеща съдба. Вълкът по дефиниция се явява „враг“, а за неприятелите или онези, на които не се зачита волята, не важат нормите на морала – включително и неотменното дори за самите богове задължение да се спазва дадената дума. Изглежда сякаш, че създателите на организирания ред, ако може така да наречем творението на боговете, сами създават хаоса или казано по-просто – сами създават своите врагове и унищожението си.



Вълкът, който преследва брата на Слънцето, Луната, се казва Хати Хроудвитнисон (Hati Hróðvitnisson) и също е споменат в Едите като варг. Името „Хати“ означава буквално „този, който мрази“, но се превежда и като „враг“, което е съвсем вярно, ако проследим произхода му. Hati има за основа протогерманските форми *xataz ~ *xatez, които дават когнатите: в готски hatis „омраза, гняв“, староскандинавското hatr „ненавист, враг, омразник“, староанглийското hete „омраза“ и др. Глаголните форми *xatènan ~ *xatòjanan са от същия корен и както съществителното, така и глаголът в староскандинавския и някои от другите стари германски езици може да означава „преследвам“ и „преследване“. Протоиндоевропейският корен *keh₂d- със значение „изпитвам силна емоция“, от който идва протогерманското *xataz, дава развитие на думи, които имат значение на „враг“ (като в осетинското cadeis), „неволя, беда“ или „болезнен“(като в авестанското sādra-) и т.н. Може би ще е интересно да вметнем сега, че староскандинавската дума за „герой“ (hetja) води началото си от същия корен и първоначалното значение е било „този, който преследва“. И тук става съвсем очевиден грозният, но винаги оправдаван факт, че в мисленето и мотивацията си хората придават положителна или отрицателна конотация по отношение на дадени явления не въз основа на действието само по себе си или качествата на извършителя на принципна основа, а от позицията на това дали случващото се е в техен личен интерес – ако деятелят е „от нашия отбор“, то той ще е герой, ако ли пък не е – той ще е враг и омразник. Този въпрос е изключително сложен и деликатен, защото е трудно да се определи интереса като понятие изобщо, тъй като той има морално-етична страна, но също така и материална такава и в нередки случаи тези две страни не могат да се препокрият до състояние на равновесие. Чрез разказаните в Едите истории всъщност виждаме описанието на точно този комплексен проблем, който в крайна сметка ще доведе всичките познати нам Светове до гибелта им в Рагнарьок.



Нека си припомним историята с оковаването на Фенрир, така като е разказана в Гилвагининг! Високият (самият Один всъщност) казва на събеседника си Ганглери, че Один изпратил боговете да доведат при него децата на Локи и великанката Ангурбода, за които било предсказано на боговете, че ще им докарат много беди и нещастия. Тези деца били Хел, великанка подобна на своята майка по чудовищност, наполовина била синя, а другата половина – с цвят на кожа; втори бил огромният змей Йормунгандур (името означава „Земно чудовище“) и третото дете е вълчето Фенрир, което било толкова малко и глупаво, че още не можело да говори. При пристигането им Один хвърлил змея Йормунгандур в „това дълбоко море, което се простира около всички земи и пораснал този змей толкоз, че лежи насред световното море и си захапва опашката“, а след това хвърлил Хел в Ниплхеймур („Света на мъглите“) и ѝ дал власт над деветте свята така, че да определя престоя на всички, що били пращани при нея, а това са умрелите от старост и болести. Аусите започнали да хранят вълчето „у дома си“, но то растяло не с дни, а с часове и в един момент само Тир имал смелостта да се приближи до Фенрир, за да му даде храна. Боговете забелязали, че Фенрир расте бързо и тъй като всички пророчества предричали, че Фенрир ще им причини вреда, боговете се посъветвали и съставили план. Аусите изработили окови. Първата верига, която била много здрава и дебела, се наричала Лайдингур (за значението на името се спори; по всяка вероятност първоначалното значение е било „бавно движение, мудност, тъпост, вялост“, свързано с глагола læða „промъквам се, пълзя“). Те довели Фенрир и му предложили да опита силата си, като се освободи от оковите. Фенрир искал да се прочуе и по този начин да бъде признат от боговете, за да живее като равен с тях, и преценил, че това предизвикателство е по силите му. Затова оставил боговете да правят каквото искат с него. Още при първия напън на Фенрир веригата се разкъсала и вълкът се освободил от нея. Боговете направили втора верига, два пъти по-здрава, и я нарекли Дроуми (значението на думата отново е в посока „вялост, тъпост, сънливост“, по всяка вероятност от протоиндоевропейския корен *dher- „държа, задържам“). Боговете помолили Фенрир да изпробва новата верига и казали, че ако я скъса, Фенрир щял да спечели голяма слава със своята сила и, разбира се, да е достоен да бъде един от тях като равен. Фенрир преценил, че новата верига била много по-здрава, но пък и силата му е нараснала също, освен това трябвало да поеме някакви рискове, ако искал да стане известен. Фенрир им позволил да му поставят оковите. Когато аусите казали, че са готови, Фенрир се разтърсил, ударил веригата в земята, напрегнал се силно и ритайки с крака, разкъсал оковите – разбил ги на парчета, които полетели надалеч във всички посоки. Високият казва на Ганглери в Гилвагининг, че в резултат на тази история изразите „да се освободиш от Лайдингур“ или „да се измъкнеш от Дроуми“ са се превърнали в поговорки за това, когато нещо се постига с големи усилия. Аусите се уплашили, че няма да могат да вържат Фенрир и затова Один изпратил Скиртнир, слугата на Фрейр, долу в земята на Швартаулвахеймур („Света на черните елфи“) при джуджета, за да ги помоли да направят верига. Джуджетата измайсторили с магии веригата Глейпнир (името води началото си от протогерманското *glidan- с първоначално значение „гладък, лъскав, хлъзгав“) като вложили в нея шест неща: шума от стъпките на котките, брадите на жените, корените на планините, сухожилията на мечките, дъха на рибите и храчката на птиците. Затова днес жените нямат бради, планините нямат корени, рибите нямат дъх, птиците нямат слюнка и не се чува тропот от стъпките на котките. Один казва на Ганглери, че оковите били гладки и меки като копринена лента. Аусите отишли до езерото Аум-швартнир (името вероятно е измислено от Снори, означава „черна чернилка“), повикали Фенрир да ги придружи и се спрели на острова Лингви (от lyng „пирен“ или „място, обрасло с пирен“). Боговете показали на Фенрир копринената верига-лента Глейпнир, поискали от него да я разкъса, като го уверявали че лентата всъщност е много по-здрава, отколкото изглеждала заради дебелината си, подавали я помежду си, опъвали я с ръце, за да я скъсат, но въпреки това тя оставала здрава. Аусите обаче били уверени, че Фенрир ще може да я разкъса, на което вълкът отговорил: „Струва ми се, че с такава панделка сякаш няма да спечеля слава, дори и да скъсам тази тънка лента, но ако е направена с магическо изкуство и хитрост, тогава дори и да изглежда тънка, тази лента не ще да сложа на краката ми.“ На това аусите отвърнали, че той бързо щял да се справи с тънката копринена лента, след като преди вече е чупил дебелите железни окови и добавили „но ако не успееш да скъсаш тази лента, то вече няма да плашиш боговете и ние ще те освободим.“ На това вълкът отвърнал: „Ако вие ме вържете така, че да не мога да се освободя, само ще си стоите тук и едва ли ще дочакам от вас помощ. Но за да не ме обвините в страхливост, нека един от вас да си сложи ръката в устата ми като залог, че всичко това не е измама!“ При тези думи аусите започнали да се споглеждат един другиго, изглеждало, че проблемите ставали два. Никой не искал да постави ръката си в устата на Фенрир, докато Тир не протегнал дясната си ръка и я сложил между челюстите на вълка. Боговете го завързали. Когато Фенрир започнал да се мята и рита, Глейпнир се затягала все по-здраво и колкото повече Фенрир се борел, толкова по-силна ставала хватката. При това всички се смеели, освен Тир, който там загубил дясната си ръка. Когато боговете видели, че Фенрир е напълно вързан и безпомощен, те взели въжето, висящо от края на веригата Глейпнир, наречено Гелгя (Gelgja, в староисландски означава „кол, прът“ и е сродно на gálgi „бесило“), прекарали въжето през голяма каменна плоча, наречена Гьотл (Gjöll, от протогерманския глаголен корен *gellan- „пищя, крещя“; в староисландската поезия се използва като „шум, грохот“, а в кенинги – като „война, тътен от битка“), а след това боговете сложили каменната плоча дълбоко в земята. После аусите взели голяма скала, наречена Твити (Þviti, означава „камък, побит в земята“, вероятно първоначалното значение е било „каменна плоча, разцепен камък“), и я забили още по-дълбоко в земята като завързало. Фенрир раззинал челюстите си много широко, силно се мятал и се опитвал да захапе боговете. Тогава аусите пъхнали меч в устата му. Дръжката му опирала долната челюст, а върхът му – горната; с него челюстите на вълка останали зейнали и това било като намордник за устата му. Фенрир виел ужасно, слюнка се стичала от устата му и тази слюнка образувала реката Ваун (в староисландски „очакване“). Там Фенрир ще лежи до Рагнарьок. След този разказ на Один Ганглери казва, че Локи имал доста зловещи деца, и всички те били могъщи, и пита защо аусите просто не са убили Фенрир там, след като са очаквали големи злини от него. Високият отговаря, че боговете уважавали толкова много своите свети места и светилищата, че не искали да ги осквернят с кръвта на вълка, въпреки че пророчествата казвали, дето той ще бъде душегубецът на Один.



Тази история всъщност е разказ за механизма, по който се умъртвява в зародиш доброто чрез нещо, което се оказва едно от най-древните и устойчиви човешки качества - арогантността, почиваща върху невежеството и подхранвана обилно от примитивизма на непреодоляното его. Какво виждаме в този мит в действителност? Едно кутре, което в своята вродена дружелюбност и доверчивост търси компанията и може би любовта на боговете, вълче, което просто е искало да бъде признато от аусите за равен на тях, за да може евентуално да живее достойно в един свят, в който Фенрир не е пожелал да влезе сам, а е бил доведен. При това доведен с вече издадена присъда – той е „варг“ или враг, за когото не важат никакви морални правила от света на аусите… Ако искате да хванете вълк, трябва да направите капан с жива стръв. Не винаги ще успеете да хванете вълк, защото той е интелигентен хищник, който в доста случаи ще успява да разгадае клопката, още повече че в неговата природа е заложен стремежът сам да лови храната си. Истински успешният вълчи капан обаче е, ако вместо плячка в него заложите някое от малките на вълка. Тогава той отива не да се храни, а да спасява рожбата си и поради това попада в капана. Аусите са направили същото и с Фенрир – в техния капан те са заложили като стръв непреодолимото за вълка, желанието му да бъде признат за равен, стремежа му за достоен живот. И така, както физиката твърди, че енергията не се губи, а се трансформира, така и вселенското равновесие също никога не се губи. Поради това окованият Фенрир един ден ще събере достатъчно сили, за да разкъса подсилената с магия верига и ще потърси възмездие, но вече ще е изпълнен с произведеното от глупостта на боговете – ярост, отгледана обаче във „вълча природа“. В резултат на това абсолютно невежество – безцеремонното незачитане на правото на непознатото и чуждото да има стойност, пък и дори тази стойност да не е неразбираема за боговете, те не само не променят съдбата си такава, каквато им е предречена, а напротив, обричат необратимо на смърт собствената си Вселена, собственото си Построение. Боговете сами произвеждат унищожението си. С това те всъщност от съдници се превръщат във виновници. И да си припомним сега откъде произлиза значението на понятието „враг“ – от онзи стар корен със значението „извършвам престъпление“. Изводът е недвусмислен, самонадеяната безпардонност и арогантност е престъпление, което рано или късно се заплаща, свят, който създаден така, че да ражда „омразници“ и „герои“ (които думи имат един и същ произход във формата *xataz), винаги ще чака да настъпи своят Рагнарьок, рано или късно. А понеже боговете не са нищо друго, освен проекция и хипербола на хората, излиза, че най-големият враг на човека е самият човек… Няма нищо по-страшно и обречено от слепец, който си е въобразил, че е прогледнал!

Ægir Sverrisson

Фенрир (Фенрисулвур) син на Локи и Ангурбода (Nordic: ᚠᛖᚾᚱᛁᚱ)

Ванахейм е един от деветте свята в скандинавската митология и също е известен като домът на Ваните, една от двете основни групи божества в скандинавската митология. Другата група са Асите, която включва по-популярните богове като Один, Тор и Локи.

Ванахейм  е царството на боговете Вани, които са известни със своята мъдрост и магически способности. Вани първоначално са били съперници на боговете Аси, но в крайна сметка се обединяват в мир и хармония. Основните богове на Ванир включват Ньорд, Фрейр и Фрейя . Ванахейм е описан като място с природна красота, с кристално чисти реки и буйни гори. Ваните се свързват с плодородието, просперитета и изобилието. Някои скандинавски митове разказват, че ваните са отговорни за създаването на първите хора. Ванахейм се споменава и в някои произведения на съвременната художествена литература, като поредицата от книги на Джордж Р. Р. Мартин „Песен за огън и лед“.

Някои от най-известните богове и богини от Ванахейм са:

1. Фрейр - бог на плодородието, изобилието и любовта. Той е смятана за важен символ на плодородието и растежа.

2. Фрейя - богинята на любовта, плодородието и войната;

3. Фриг - богиня на любовта, красотата и семейните отношения. Тя е съпруга на Один и също играе важна роля във Ванахейм.

4. Нърдър - бог на морето и морските бедстваия. Той е баща на Нийрд, който се смята за бог на богатството и златото.

Ванахейм често се свързва с Асгард - домът на боговете, и двете групи от богове имат различни интереси, сили и владения. Скандинавската митология включва множество вълнуващи приказки за богове и същества от Ванахейм, които допълват богатата история на древните скандинави.

Ванахейм играе важна роля и в митологията на руните - древни символи и писменост на скандинавците. Някои руни са били свързани с богове и богини от Ванахейм и са имали специално значение и магическа сила. И до днес руните се използват за гадаене и предсказване на бъдещето.

Ванахейм е бил асоцииран с обредите на плодородие и растителността, които са били извършвани от старите скандинави в чест на боговете и за благополучие на земеделските дейности. Скандинавците вярвали, че Ванахейм е свързан с изобилието и достатъчността, и често са използвали магически обреди и обръщения към Ваните за постигане на благоденствие и защита.

Смята се за вероятно, че Ванахейм е имал значително по-стар произход в скандинавската митология, преди да бъде интегриран в основния митологически канон - Асгард. Това може да бъде видяно чрез неговата връзка с магията, ритуалите и плодородието.

Факти за Ванахейм, които вероятно не сте знаели:

Ванахейм често се свързва с пролетта и възраждането на природата. – Фрейр, един от основните богове на Ванир, често е изобразяван да язди гигантски глиган на име Гулинбурсти.

Фрейя, богинята на любовта, била известна със своята красота и умения в магията.

Ньорд, богът на морето, често е призоваван от моряците за защита по време на плавания.

Въпреки че малко се знае за географията на Ванахейм, се смята, че това е плодородно кралство, изобилстващо от природни ресурси.

Накратко, Ванахейм е завладяващо царство на скандинавската митология, пълно с могъщи богове и интригуващи истории. Въпреки че е по-малко известен от Асгард, царството на боговете Асир, Ванахейм заема важно място в скандинавската митология и продължава да очарова ентусиастите на митологията и до днес.

Ванахейм

Хел (от старонорвежки "Скритата") е кралицата-йотун, властваща над подземния свят, носещ нейното име — Хелхайм. Там, тя държи в плен душите на тези, починали по начин, различен от падение в битка, както и за тези, за които не е отредено място в славните земи на Валхала.

Името й се свързва със смъртта и ритуалите с погребването на покойниците в земните недра.

Родният свят на Хел е Йотунхайм. Тя дъщеря на Локи и великанката Ангрбода. Също така е сестра на космическата змия Йормунгандр и вълка Фенрир. Още като малка, тя израства с две глави по-висока от своята майка. Когато асите — подтикнати от злокобното предсказание за Рагнарок, разделят децата, Один хвърля Хел в мрачните и ледени земи, намиращи се в света Нифлхaйм. Споменава се, че оттогава тя живее върху един от трите корена на вселенското дърво Игдрасил, като създава царството Хелхайм и се самопровъзгласява за негова кралица. Задачата й е да осигурява подслон за онези мъртви, които са починали вследствие на болест, старост или по друг начин, недостоен за Валхала. И въпреки че има частичен статут на богиня, тя няма свой култ. Нито боговете, нито смъртните се отнасят с почит към нея.

В митологията тя е описвана като висока, слаботелесна старица с дълги тъмни коси и вцепеняващ поглед. Едната половина от лицето й наподобява човешкото, докато другата е оцветена в мъртвешко синьо. До кръста прилича досущ на смъртна жена, а надолу — на разлагащ се труп. Методите й често са считани за заплашителни, подли и безмилостни.

Царството й е обградено от висока ограда и реката Еливагар тече в близост до трупните порти в пещерата Гнипа. В нея е вярната хрътка на Хел — Гарм. За него се предполага, че може да е Фенрир, поради причината че и той е окован. Всеки път когато някой навлезе в земите на подземното царство, той известява появата им със своя вой.

А дочувайки го, драконът Нидхогр престава да дъвче корените на свещеното дърво, и отлита към света на мъртвите, за да източи кръвта на новопристигналите. Така Хел може безпроблемно да ги превърне в част от нейната армия.

В Хелхайм пазителката на гробовете има множество имения, наричани "Залите на Хел". Всички те имат високи стени и още по-високи порти. Най-известната от тях е Елюднир, в която всяка вещ си има име. Например, прагът й е всъщност капан за онези, които го прекрачат. Така наречен Фаландафорад (пропаст към чистилището). Там се намира и нейното легло Кьор (в превод "болнично легло"), покрито с балдахина Бликяндабьол ("блестяща катастрофа").

В езическите писания всеки жив може да навлезе в земите на Хелхайм и след това да ги напусне. А покойниците, изпратени там, биват посрещани с угощение и подслон, осигурени от самата Хел. Така тя постъпва и с всеобичния бог на светлината — Балдур, след като копие от имел фатално го ранява и изпраща в царството на мъртвите.

Брат му, Хермод, достига Хелхайм, след като прекосява мостът над една от единадесетте реки на Еливагар — Гьол. Там той се среща с Балдур и прекарва една вечер. А на следващият ден моли йотунката да позволи на мъртвия да се върне с него на Асгард.

Хел се съгласява да изпълни това желание, но само при условие че всеки и всичко във вселената скърби за загубата на Балдур. Ако някой го спомене със зло, или отказва да скърби, тогава той ще остане с нея до Рагнарок.

Но единствена великанката Тьок не склонява да пролее сълзи от печал за бога на светлината, с което споразумението не се осъществява.

Въпреки че след приемането на християнството, разказите я представят като наказателка, в оригиналните митове и приказки Хел е една демонична, но в известна степен и справедлива фигура. Прогонена от родния си свят, тя създава нов, който се превръща в дом за нежеланите от Один души. С които по-късно се присъединява към баща си Локи на борда на Наглфар, след като подземното куче Гарм известява началото на Рагнарок.

Bleeding Lycoris

Хел - кралицата на подземния свят

На теб, Българио свещенна,
покланям песни си сега.
На твойте рани, кръв безценна,
на твойта жалост и тъга,
на твойте сълзи и въздишки,
на твойте страсти и тегло
и на венеца мъченишки,
кой грей на твоето чело.


Прокуден тука на чужбина,
далеч от твоите гори,
сърцето ми сега проклина
тирана, който те мори.


Прийми тез песни, майко мила,
отйек на жалостний ти зов
и плод на сладката любов,
с коя душа ми си пълнила;
прийми тез песни, пълни с гнекат вихъра, що пей по друма,
ту жални, кат шумът на Струма
и като горския напев.


О, майко, аз видях тиранът,
като ръцете си вапца
в кръвта на твоите деца
и чух как плачеше Балканът
и твойте сини небеса!


Но през червените порои,
що ти проля във таз борба,
аз видя дните ясни твои
на твойта бъдеща съдба.
Дано таз вяра, туй мечтанье
не се разбие в някой брег
и твоя зов да не остане
като в пустинята без ек.


На България

Балдур е асгардски бог и един от синовете на Один. Негова майка е Фриг, която ражда и бог Хемрод. Самият Балдур има син — Форсети от загадъчната богиня Нана.

Името му се тълкува по различни начини, като всички те са само хипотетични, и оповаващи се на дефрагментирани откъси от текстове. Неричан е с имена като "носител на светлината", "белият огън", "ярък ден", "бог на пламъците" и други. Има хипотеза, че името му произлиза от староскандинавската дума "baldr", означаваща "храбър". Тя, обаче, е силно оспорвана, поради свързването й с провеждането на битки — характеристика, с която не била приемлива да се асоциира божество, което е обичано от всички.

Противно на това, историографи като Саксо Граматик откриват доказателства, сочещи че той не е толкова смирен, както се описва в митовете. Балдур активно се включва в сражения и дейности, свързани с оръжия като цяло. Иронично, точно това негово хоби го погубва, според историята за смъртта му.

В нея Норните предричат злокобното проклятие за смъртта на нероденият Балдур, докато Фриг очаква появата му на бял свят. Но по това време тя отказва да повярва в сбъдването на думите им.

Още с раждането си, Балдур успява да плени всичко и всеки с изключителната си красота и обаяние, а лъчезарната му натура озарява всичко навред. Поради тези си качества, той безпроблемно спечелва любовта и доверието на всички живи създания, включително и на асите. Но с израстването му, кошмарите за неговата гибел започват да навлизат в сънищата му. Тогава Фриг решава да обиколи навред, получавайки обещание от всяко създание, растение и предмет, че никой от тях няма да погуби нейният син. Боговете дори организират игра, в която всеки от тях замеря Балдур с различни предмети и оръжия, само за да видят как те отскачат от тялото му, без да оставят и драскотина.

Междувременно, вестта за предсказанието достига и до Локи, който вижда възможност да създаде нови неприятности на боговете. Разговаряйки с богинята-майка, той разбира, че единствено имелът не е дал обещание. Причината за това — Фриг го намира за малко и неспособно да причини вреда някому.

Така, богът на пакостите създава от растението копие, което предава на сляп бог, наречен Хьод, насърчавайки го да се включи в играта.

Без да подозира от какво е изработено оръжието, слепецът го хвърля срещу нищо неподозиращият Балдур, и смъртоносно го пронизва. За това си дело, Хьод бива убит.

Асите церемониално изпращат Балдур, като изгарят не само тялото му, но също и неговите вещи.

Непримирим със съдбата на брат си, вторият син на Фриг и Зевс, Хермод, впряга Слейпнир, потегляйки към Нифлхайм и подземното царство. Пристигайки, той намира наскоро споминалият се бог — пребледнял и мрачен — настанен на почетно място до Хел. Хермод остава да пренощува в Хелхайм, а на следващият ден, преди да замине, води преговори с царицата, молейки я да позволи и Балдур да се върне на Асгард.

След продължително увещаване, тя склонява, при условие че абсолютно всичко във вселената скърби за убитият. Ако исканията й бъдат изпълнени, тогава и двамата ще могат да напуснат земите на мъртвите.

Уви! Единствена от всички тъгуващи, само ледената великанка Тьок отказва да пролее сълза за Балдур. Така споразумението между Хермод и Хел се разпада, а обичаният бог е обречен да остане с нея до настъпването на Рагнарок.

В митовете се отбелязва, че великанката всъщност може да е самият Локи.

Балдур

Мидгард е създаден от боговете свят и единственият такъв от общо девет, който е напълно видим. Именно затова на смъртните им е позволено да го обитават. Името му е образувано от корените „medhyo“ (среден) и „ghartos“ (ограждение, оградено място). Често е представян като дисковидна земя, разположена между Асгард и Хелхайм, оградена от веждите на покосеният Аургемилр.

Според сказанията на викингите, когато ледените води на река Еливагар се смесват с огъня на Муспелхайм, искрите съживяват топящият се лед. Така се ражда първото живо същество — великанът Аургелмир. Или за по-кратко наричан Имир. От потта му се раждат първите мъж и жена, а с тях и шестоглавият великан, Трудгелмир. По-късно са създадени и хримтурсите — т.нар. ледени великани. Като първият представител от своя вид, Имир се счита за техен родоначалник, но властва с особена жестокост като тиранин.

Решени да го свалят от власт, братята Один, Вили и Ве (децата на великаните Бьор и Бестла) убиват деспота. Один заема мястото му като върховен бог. Мъртвото тяло на Имир поставят в средата на ствола на космическото дърво, и от него изграждат новия свят. Плътта му се превръща в земя. Потеклата кръв образува реките. Здравите му кости стават на планини, а счупените такива (включително и зъбите) — на скали и камъни. Черепът му е небето, което се простира до четирите краища на Земята. Във всеки край, Один поставя по едно джудже — символ на всяка от главните посоки на света:

Мозъкът на ледения великан е използван за облаците, докато за звездите и небесните тела — искри и въглени от Муспелхайм.

Когато кръвта на Аургелмир потича, реките й удавят всички великани. Единствено внукът му, Бергелмир оцелява със съпругата си, и двамата полагат основите на новото поколение гиганти — йотуните. Всички те населяват Земята.

Впоследствие братята създават първите представители на човешката раса, които да бродят по сушата. Червеите по трупа на Имир превръщат в елфи и гноми. Гномите живеят в Сварталфхейм — свят, намиращ се дълбоко в недрата на Земята. Веднъж усвоили умението да обработват всякакви метали и скъпоценни камъни, те се прославят като отлични ковачи и бижутери. Въздушното пространство между света на хората и асите — Алфлхейм, заселват елфите. Тяхната роля е да полагат грижи за флората на повърхността, като отглеждат най-красивите цветя.

Но нестихващата вражда между великаните и асите заплашва останалите създания, което принуждава Один да предприеме действия, за да защити всички от йотуните. Така боговете изолират исполините в Йотунхайм — най-северните и източните части

Мидгард — междинната земя

Горската нимфа, известна също като Huldra или Hulder, е едно от най-загадъчните и привлекателни създания в скандинавския фолклор. Тя е митологично същество, което се среща под различни имена в различни части на Скандинавия. Във Финландия тя е наричана Metsänneito, а в Швеция – Skogsrå (Skogsrået в мъжки род) или Tallemaja.

Тези митични същества са описвани като изключително красиви жени с изящна фигура и дълга руса коса. Често те имат лисича или кравешка опашка, която старателно крият. В Гьоталанд и югоизточната част на Свеаланд те са привлекателни отпред, но когато се видят отзад, гърбът им е кух като старо дърво. Този контраст между красотата и уродливостта символизира двойствеността на женската природа.

Според преданията, горската нимфа съблазнява млади неженени мъже и ги води в гората, където ги държи в плен, докато не се оженят за нея. Тя е изключително чувствителна и често се разглежда като символ на женската психика – красива и съблазнителна, но и опасна и непредсказуема. Мъжете, които я удовлетворяват, могат да бъдат възнаградени, но тези, които не успеят, или които я отхвърлят, могат да се сблъскат с нейния гняв.

Някои легенди разказват, че горската нимфа има нужда от постоянна свежа кръв, за да се поддържа жива. Хората, които се опитват да получат нейна помощ, често предлагат кръв и намират своя летален край, след като тя изпие цялата им кръв.

Горската нимфа символизира женската екзистенциалност. Тя е едновременно привлекателна и опасна, което я прави мощен символ на женската красота и мистерия. Нейната двойственост служи като предупреждение за опасностите, които може да крие красотата.

### Литературни и Културни Влияния

Както повечето митологични същества, легендите за горската нимфа са оставили дълбок отпечатък в литературата и киното. Добре познатите автори на приказки, Якоб и Вилхелм Грим, са превъплътили образа ѝ в главната героиня на едно от своите произведения – Г-жа Холе (Frau Holle), наричана в някои области Holla или Holda, когнати на скандинавското Huldra.

В киното горската нимфа намира своето място в свръхестествения филм на ужасите "Thale" на Александър Нордаус. Филмът изследва митовете и легендите около тези същества, представяйки ги по нов и интригуващ начин.

Норвежката фолк банда Gåte също черпи вдъхновение от митичната Huldra в своята музика. Техните песни често включват елементи от скандинавския фолклор и митология, като пресъздават магическата атмосфера на легендите за горската нимфа.

Горската нимфа Huldra е многопластово митично същество, което съчетава в себе си красота и опасност. Нейните истории и легенди отразяват сложността на женската природа и служат като предупреждение за двойствеността, която тя може да представлява. Тя продължава да вдъхновява литература, кино и музика, запазвайки своето място в културното наследство на Скандинавия.


Хулдра (Горската Нимфа)

Хюгин (Huginn) [hʏijɪn] и Мюнин (Muninn) [mʏ:nɪn], понякога произнасяни неправилно като „Хугин и Мунин“ са двата мъдри гарвана на Один, които облитат световете и носят новини на своя господар. За Хюгин и Мюнин се говори в „Поема за Гримнир“ (Grímnismál, Гримнисмаул), в „Заблуждението на Гилви“ (Gylfaginning, Гилвагининг), в „Поетическото изкуство“ (Skáldskaparmál, Скаулдскапармаул), а в „Сага за Инглингите“ (Ynglinga saga, Инглинга-сага) се казва, че Один дал на гарваните дар-слово и благодарение на тях станал много мъдър в знанието си.




Гарвани… защо точно гарвани е избрал Один за свои свещени птици-спътници? Този въпрос ще оставим засега настрани без да излагаме мнение, за да може всеки сам да прецени отговора, но все пак ще споменем, че почти няма световна митология, която да не придава на гарвана мистични качества и не кодира в това същество дълбока символика, чрез която ние можем да се докоснем до колективното подсъзнание на древните цивилизации. Може би това се дължи на факта, че гарванът е най-интелигентната птица, притежаваща качества, които ѝ помагат да изгражда връзки, много сходни до социалната организация на обществото на човека. Съотношението между мозък и тяло при гарваните е същото, каквото е при шимпанзетата. Гарванът може да се учи, да проявява съобразителност, да предава опита си на поколенията и колкото по-възрастен става, толкова повече се развива интелигентността му. Изключителният интелект на тези птици все повече занимава учените, изучаващи поведението на гарваните и тяхната социална структура. В института „Конрад Лоренц“ в Австрия са установили, че гарваните са добри приятели и партньори помежду си, като приятелството им продължава години, а двойките остават заедно до смъртта си. Опити в Университета в Кеймбридж установяват, че гарваните умеят да боравят с инструменти, но не само това – те могат дори да си изработват такива, при това съобразяват използването на инструменти в последователност, т.е. ползват един инструмент, за да се сдобият с друг, с който да постигнат определения резултат. До неотдавна се смяташе, че на това са способни единствено приматите. Какво още не знаем за тях?



Да се върнем на темата за Хюгин и Мюнин и да се опитаме да разберем мистериите на Один, надзъртайки и в съзнанието на неговите поклонници – древните викинги, и в онези архетипове, които са контролирали тяхното „колективно безсъзнателно“. За тази цел ще се опитаме да разгадаем какво стои зад имената на двете Одинови птици, като ще направим уговорката, че Хюгин и Мюнин носят толкова силни езически архетипи, че на практика би било невъзможно да ги разберем, без да се позоваваме на староскандинавския език и възможно най-близкия до него – този на старите исландци. Тук в никакъв случай няма да търсим „перфектния превод“ на имената на Одиновите гарвани, а ще се опитаме да покажем как всички различни значения на техните прозвища са съществували едновременно в ума и душата на древния викинг, който, освен воин, е бил и високообразован поет. Полисемантичността на думите, от които произлизат имената Хюгин и Мюнин, подсказва, че старите викинги са имали дълбоки емоционални асоциации, когато е ставало въпрос за гарваните на Один, а оттук можем да правим изводи за духовния свят на древните хората от Севера изобщо. И защо пък не – да проверим собствената ни „стойност“, правейки паралел между този отминал морал и духовност със тези от нашето съвремие.



Хюгин (Huginn) произлиза от съществителните hugi/hugr (в съвременния исландски hugur) и производния им глагол huga. Глаголът се извежда от протогерманската реконструирана форма *xuʒòjanan и свързаната с нея *xuʒjanan (В. Орел, 2003). Когнати се откриват във всички езици от германската езикова група, на които няма да се спираме тук. Значението на глагола генерално е „мисля“, но използването му с различни предлози дава значително по-многопластова картина в смисловото значение – „обмислям (нещо)“; „предназначавам (някому нещо)“; „мисля за нещо (с оглед полагане на грижа)“; „погрижвам се за нещо“; „внимавам за нещо“. Тук ще приведем и производните прилагателни hugall „замислен, обмислящ“ и hugaður „смел, дързък, надарен с дух“. От същия протогермански корен се е развил глаголът hugga в староскандинавския (в стародатски hugge) със значението „успокоявам, вдъхвам кураж (у някого)“, при който дългото „gg“ се явява да бъде знак за подчертаване или ударение (сравни среднодолнонемското högen със същото значение, където звукът „g“ е къс). От тази форма навлиза в английския език заемката hug „прегръдка“. Речникът на Клесби-Вигфусон дава като съответствие на huga латинското excogitare „измислям, изобретявам, разрешавам нещо с помощта на ума си“, което само по себе си не носи полисемантичност, както е староисландския и староскандинавския. Обобщено, глаголът huga описва различните нюанси на изобретателната мисъл, която е натоварена със задача и по този начин ни представя идеята за важността на активното мислене.



Всички споменати форми по един или друг начин са свързани със съществителните имена hugi и hugr, които имат еднакво значение. Тяхната протогерманска основа се явява да бъде според Владимир Орел *xuʒiz ~ *xuʒuz, като авторът споменава, че при тези форми е възможно да се мисли за връзка чрез аблаут с корена *ƙukí-, свързан със санскритското śúci- със значението „светъл, чист“ и по-нататък с глагола śócati „блестя, светя, горя“. Исландско-исландският речник „Íslensk orðabók“ ни дава седем различни значения на съществителното hugr/hugur, а Големият речник за употребата на исландския език „Stóra orðabókin um íslenska málnotkun“ дава примери за десет.



Първото и основно значение на hugr е „мисъл“. Тук всъщност се има предвид мисълта като продукт на ума и разума. Затова в редица изрази hugr се използва в значението именно на „ум, разум“, например „идва ми на ум“, който е идентичен израз в исландския, макар използван с глагола „падам“, т.е. „пада ми на ума“ (mér dettur í hug). Тук се включва и отклонението, което се предава като „мнение“, сравни израза vera annars hugar, буквално „на друг ум съм“, което кореспондира на българското „на друг акъл съм, на друго мнение съм“.



На второ място ще посочим онова значение, което се използва в поезията. Тук трябва да се има предвид, че под „поезия“ се разбира староисландската средновековна мерена реч, представена с множество примери и обяснения в сборника-речник Lexicon Poëticum на исландския богослов, поет и ректор на Училището в Рейкявик Свейбьортн Егилсон (Sveinbjörn Egilsson, 1791 – 1852). В поезията думата hugr се използва в кенинги за „гърди“ (разбирано като местообитание на душата) и „сърце“. Кенингът представлява поетична метафора, чрез която се цели постигане именно на семантична многозначност в „усещането“ на думата, всъщност кенингът има същата роля като графичния символ, но възприет с „вътрешното око“ и по този начин ние не само разбираме емоционално набагрения смисъл, но го и съпреживяваме. Бидейки словесен израз, кенингът представлява своего рода словесна образност, видима обаче от душата вътре в нас, картина, която е предназначена да си „поиграе“ с духовната емоционалност и интелигентност на човека и, ако кенингът е наистина добър, след тази игра в душата остават резки… подобно на изсечени руни. Като примери за „гърди“ ще приведем кенингите: hugborg с буквалното значение „крепост на мисълта/съзнанието“; hugströnd – „(спасителния) бряг на мисълта/съзнанието“; hugtún – „поляната на мисълта/съзнанието“; hugar fylgsni – „тайникът на мисълта/съзнанието“. В значението „сърце“ кенинги са: hugsteinn – „камъкът на мисълта/ума“; hugar korn – „зрънцето/семето на мисълта/ума“; hugbyggð – „поселението на мисълта/съзнанието“; hugland – „земята на мисълта/съзнанието“; knǫrr hyggju – „корабът на мисълта/ума“. Свейбьортн Егилсон предава на латински значението на hugr чрез animus, което най-общо казано означава „дух, разумно начало, мисъл“ т.е. жизненият принцип, който ръководи дейността на всяко живо същество, местоположението на мисълта и желанията в онази дълбина, която приютява и крие истинското, изначалното същество, родено от Първото слово в началото на Времето. Според Речника на Клесби-Вигфусон hugr е „ум, с представата за мисъл“, отговаряща на немското Gedanke. Тук разбирането на думата се допълва от специфичния обертон, носен от немското Gedanke, което означава „мисъл“ и „намерение“. В този смисъл също има примери в староисландския като e-m er mikið í hug, което буквално означава „някой има много (неща) на ума“ и носи значението на „възнамерявам (да направя, да постигна) много неща“. Това значение изглежда произтича директно от глагола huga, който описва мисълта като заложена в проект.



Третото значение се интерпретира като „нрав, характер, сърдечност, настроение“. Тук отново могат да се приведат съответстващи си изрази като alls hugar или af öllum hug, които отговарят напълно на българското „от все сърце“. Друг подобен пример е изразът af heilum hug със значението „чисто, нефалшиво, чистосърдечно“ (букв. „с чист/здрав/неосакатен ум/съзнание“), отговарящ на българския израз „с чисто сърце, от все сърце“. Речникът на Клесби-Вигфусон определя това значение на hugr като „показано настроение, сърце, нрав, темперамент, чувство, привързаност“. „Нравът“ и „чувството“ обхващат настроението, добро или лошо, в което ние се намираме по различни причини. То отново е израз на отношенията между външния свят и лично-индивидуалното, които създават усещането за онова, сякаш „случайно“ добито, усещане за добро или лошо настроение, т.е. това са повърхностните реакции към околната среда и заобикалящите ни и все още не представлява онази чувствителност, чрез която можем да опишем по-дълбокото състояние на ума.



Четвъртото значение, което приема думата hugr, е „силно желание, копнеж“. Изразите, които се използват с това значение, са свързани с глаголи, изразяващи действие от типа поставяне/въвеждане в действие или задействане. Като пример ще посочим leggja hug á konu, букв. „излагам ум/душа пред жена“ или fella hug til konu, букв. „свалям/повалям ум/душа към жена“. И двата израза означават „влюбвам се в жена“, но конотацията тук асоциира с онова състояние, при което мъжът „разголва“ душата си пред любимата си, като ѝ отдава и поднася ума и съзнанието си като на жертвен олтар. С това той ѝ казва, че е обичана. И няма как тук да не се спрем, за да зададем въпроса – как е успявал кръвожадният разбойник, всяващият ужас викинг и езичник (според твърденията на християнския културен свят) да ухажва жената по толкова романтичен начин? Едно е сигурно – за такова нещо, което напомня на отдаване на сам себе си в жертва, е необходим много кураж и много чисто сърце…



Петото значение на hugr е „предчувствие“ и „представа, въображение“. Такива примери са изразите mér segir svo hugur að… с буквалното значение „умът/съзнанието ми казва, че…“; mér segir þungt hugur um að… – буквално „умът/съзнанието тежко ми казва за това, че…“; mér býður hugur um að… – буквално „умът/съзнанието ми предлага това, че…“; skoða vel hug sinn um þetta… – буквално „оглеждам си добре ума за…“. Примерите, които приведохме, обикновено не съдържат при превод основното значение на „мисъл, ум, съзнание“, но те се подразбират. В тези случаи обичайно бихме използвали „имам усещането/чувството, че…“, „имам лошото предчувствие, че…“, „подозирам, че…“, „добре да обмисля това…(всъщност – да си представя това и да го огледам от всички страни)“. Ясно е, че препратката води именно до ума, който създава различни представи. Въображението не покрива тук романтична представа-мечта, а е начин за управление на бъдещето, използвайки интелекта. В този смисъл то не предизвиква креативност като цяло, а представлява способността да се създаде чрез мисъл въображаем образ, позволяващ да се тества „вътре в главата“ валидността на прогнозата. Така прогнозата или въображението остават по този начин съзнателни.



Във тясна връзка с казаното идва и следващото шесто значение на hugr, а то има отношение към магията. Обикновено изразите, които предават hugr като свързан с магьосническа практика, използват съществителното в множествено число (hugir). Речникът на Клесби-Вигфусон казва, че смисловата употреба на hugir се явява „персонифициране, почти като fylgja или hamingja (fylgja и hamingja в исландския фолклор са духове, спътници на хората, нещо подобно на ангели-хранители), недоброжелателността или добрата воля на човек се представят като скитащи се извън тялото и преследващи целта си“. Тук ще припомним мотива от историята, която се разказа в 44. глава на Гилвагининг, където Тяулви (слугата на Тоур) се състезава в надбягване сред владенията на магьосника Утгарда-Локи с един великан на име Хюги. Този великан бил всъщност мисълта, а от нея няма по-бърз човек и поради това Тяулви изгубил надпреварата. Историята обаче трябва да се тълкува именно с оглед на това мистично значение на hugr – душата, съзнанието, умът, мисълта, духът точно в своето въплъщение символизират безсмъртното у нас, те в цялост са онзи приказен великан Хюги, който не може да бъде победен от никого…, но за да го открием, трябва да предприемем пътешествието към себепознанието и да намерим скритата от магията на Утгарда-Локи земя на мистериите – собствената ни дълбока същност.



Седмото значение на hugr, което ще разгледаме, е „кураж, смелост“. Това значение е атестирано в повечето езици и този факт не трябва да ни учудва. Страхът е сред основните чувства, които инстинктите ни дават „наготово“, за да оцелеем. Съзнанието на твореца у нас обаче не търпи ограничение и за преодоляването му човек се нуждае от „дух“, от „сърце“. В този смисъл съществуват много изрази, които показват думата hugr като своеобразен катализатор, който ни задвижва за действие, независимо и въпреки страха. Тук можем да си представим, че сме изправени пред мълния, която със мощта, безпощадността и ултимативността си ни сковава в ужас, това е пронизващият страх пред непреодолимото, необяснимото, неразпознаваемото. В този краен момент обаче се намесва облагородения hugr със своята интелигентна способност за импровизация в непознатата ситуация ни дава ново качествено познание – това да прехвърлиш предела си, зад който се оказва, че има нови хоризонти. И вече мълнията не предизвиква ужас, а става източник на онази енергия, която ни е необходима за скока във времето, отвъд даденостите. Няма да привеждаме примери за изрази в това конкретно значение, защото такива изобилстват във всички езици. Ще посочим обаче един, който придава особен нюанс в разбирането на hugr като „смелост“. Изразът в староисландски е vera hugar síns eigandi и означава „не губя смелост/кураж за нещо“, но същинското значение ще ни представи по-особен ъгъл за гледане и разбиране. Буквалният превод е „да съм собственик на собственото си съзнание/ум“. Ако се замислим, тук семантичният нюанс ни повежда към онази социо-категория, която легализира нашата годност да участваме пълноценно в обществото на еманципираните. Собствеността винаги се е възприемала като нещо свещено и ненакърнимо, във всяко общество посегателствата срещу нея се преследват най-строго от закона, защото правото на собственост се свързва с представата ни за свобода – разпореждането със собствеността е пряк израз на свободната воля. Да си собственик на собствения си разум означава да си суверен и няма друга власт или сила над теб. А това води до необходимостта и отговорността да се понасят последствията на собствените избори. За такова нещо се изисква огромен кураж.



Допълнително разбиране за значението на hugr можем да получим като разгледаме старокандинавска дума за „гений, гениалност“, или загатването за изключителна интелигентност, която съдържа hugr в съставната конструкция hugvit. Тук vit означава „разумност, съзнание, познание“ (да изгуби човек vit означава „да полудее“), т.е. sana mens или „здрав дух“. Vit произлиза от глагола vita „знам“ и оттук ключовото разбиране на феномена „гений“ се явява да бъде познаването на собственото си съзнание, ум и дух. Следователно скандинавският гений е преди всичко „интелигентно съзнание“, т.е. разумен и интелигентен човек, познаващ добре собствената си стойност. Да бъде приеман като гений, е достатъчно човек никога да не губи разум и да е добре оборудван в hugr. Казано по този начин, стигаме до извода, че hugr следва да се асоциира с „висша интелигентност“.



Всичко дотук показва, че Хюгин (Huginn) е същество с дълбок активен интелект и носи смисловите белези на темперамент, страст, въображение, предвидливост, смелост. Съвсем естествено е да допълним тук и „просветление“, ако се върнем в тълкуванието към смисъла „блясък, чистота“, носен от санскритския изначален корен. Да го наречем просто „мисъл“ или „съзнание“, както изисква класическият начин на интерпретиране, е необходимото опростяване, когато като преводачи сме повече или по-малко принудени да превеждаме hugr с една единствен дума. Хюгин обаче представлява комплексна концепция за духовна извисеност и съзряване, която подчертава интелектуалното богатството, завещано ни от старата викингска цивилизация. И, ако трябва да се прави опит да преведем значението на Хюгин (Huginn), то нашето предложение ще е „Съзнателна интелигентност“.



Мюнин (Muninn) се свързва с глагола muna и съществителните muni и munr (в съвременния исландски munur). По отношение на връзката с глагола трябва да кажем, че съществува втори глагол munu, придобил до голяма степен още в староскандинавския функциите на спомагателен глагол, чрез който се изразява бъдеще време. Глаголът сам по себе си е особен, защото той е в групата на претерито-презентните глаголи (образува сегашно време върху основата си в минало време) и „прозрачността“ на спомагателния глагол е едно от основните му значения. Освен това той е и глагол, който има инфинитив както в сегашно, така и в минало време. И двата глагола muna и munu произлизат от реконструирания протогермански глагол *mana според „Справочник по германска етимология“ (Орел, 2003). Това изглежда проблематично с оглед на различните значения, които предават двата глагола, единият – „помня, спомням си“ (muna), а другият изразява бъдеще време с известна доза несигурност (munu). В ранния староскандинавски спрежението на двата глагола е било еднакво, от което може да се направи предположение, че на предстароскандинавско ниво глаголът е бил един, но с два различни от семантична гледна точка начина на употреба и в последствие се разделя на два самостоятелни глагола в староскандинавския и староисландския. Тук ще е любопитно да проследим начина на образуване на бъдеще време в групата на германските езици. За примери ще вземем само немски, английски и исландски. В немския бъдеще време се образува със спомагателния глагол werden и основната форма на смисловия глагол. Глаголът има основно значение „ставам, бивам, превръщам в нещо“. Werden, също както и исландското verða произлизат от протогерманската форма *werþanan, което идва от индоевропейското *wértti, от корена *wert- „въртя“. Свързана с този корен е и старобългарската форма врьтѣти от старославянското *vьrtěti. Значението „ставам, бивам, превръщам в нещо“, което съществува още в готския (под формата wairþan), в староанглийския (с формата weorðan) и редица други езици става модално за образуването на бъдеще време, т.е. „обръщам нещо да стане“ приема значението на „ще стане“. Тази форма за бъдеще време се е загубила в съвременния английски и на нейно място се използва спомагателния глагол will, отново заедно с основната форма на смисловия глагол. Етимологически will произлиза от протогерманския глагол *wel(j)anan със значението „искам, желая“ и съответстващи когнати съществуват във всички езици от германската езикова група. Тук вече имаме конструкцията „искам нещо да стане“, която ще обозначи смислово простото бъдеще време „ще стане“. По този начин бъдеще време в немския е на основата на стария глагол със значение „въртя“, а в английския – на основата на „искам“. В староисландския (както и в съвременния исландски) се използват обаче и двата глагола за образуване на бъдеще време – verða и munu, като има семантична разлика в двете бъдещи времена. Докато munu придава вероятност на онова, което ще се случи (с различни нюанси, разбира се, в контекст), то verða изразява сигурност или „ще се случи“ добива смисловата специфичност на „трябва да се случи“. Тук си задаваме въпроса: може ли munu да е свързано по някакъв начин със значението „искам“ и ако отговорът е „да“, по какъв начин. Отново ще се върнем на протогерманския източник *mana, от който са се развили глаголите muna („помня“) и munu („ще“) в староскандинавския. В „Справочник по германска етимология“ се казва, че производни на формата *mana са съществителното *munđò и глаголът *munđòjanan. От първото произлиза староскандинавското mund „ръка; време“, а от второто – munda „посочвам, прицелвам, целя се“. Исландският етимологичен речник на Аусгейр Магнусон (Ásgeir Blöndal Magnússon) уточнява, че munda означава „стремя се към, целя се, приготвям се за“, но значението е извлечено от смисъла „ръка“. В по-ранни времена с този глагол се изразява „посочване с ръка“ или „държа в ръка нещо, което ще бъде използвано, насочено към нещо“. А второто значение на mund като „време“ произлиза от индоевропейската глаголна основа *men-dh- със значение „насочвам си ума към нещо, мисля за нещо“. Бъдеще време в българския език се образува с частицата „ще“, която е производна на глагола от несвършен вид „ща“. Този глагол се явява да бъде съкратена форма от старобългарското хъштѫ „искам“ (от протославянския корен *хъtjǫ) с инфинитив хотѣти или хътѣти. През 14 в. вече се срещат в манускриптите съкратените форми щѫ, ще, щеть, с които се образуват форми за бъдеще време. Първоначалното значение е било „посягам към нещо“, от което се развива значението „желая, искам“, сравни глаголите с друга отгласна степен: от старославянското *хytiti „хващам“ (латински rapere „грабвам“) – в старобългарски -хытити, -хыштѫ; старославянското *xvatati – в старобългарски хватати, хваштѫ; старославянското *xvotěti/*xъtěti „искам“ – в старобългарски хотѣти, хътѣти. Етимологичният речник на протогерманския език на Гус Кроонен дава предложението, че за протогерманското*mundō- (от което произлиза староскандинавското mund „ръка“) трябва да се търси връзка със същия протоиндоевропейски корен, от който произлиза старославянското po-mavati, в старобългарски помавати със значението „давам сигнал с ръка или глава, махвам, кимвам“. Старославянското *mavati има алтернативна форма *màjati (в старобългарски маꙗти), от която произлизат махати „махам“, манити „мамя“ и други производни със значение „бавя, задържам“ (сравни „мая се, помайвам се“) и „видение, омагьосване“ (сравни „омайване“). От казаното дотук ще изведем предположението, че спомагателният глагол munu може да е претърпял аналогична смислова (не етимологическа) еволюция, за да започне да изразява бъдеще време подобно на производната частица „ще“ в българския.



Етимологичният речник на Гус Кроонен предлага за източник на muna/munu реконструираната форма *munan- със значението „мисля, помня, възнамерявам“. Авторът проследява развитието на глагола от индоевропейската основа *m(o)n-, Аусгейр Магнусон предлага реконструкцията на корена като *men- (същото значение). Владимир Орел свързва формата *mana с индоевропейския корен *men- като посочва когнатни форми, сред които са санскритското mányate със значение „мисля“, староанглийското man „помня“, латвийското meminì „мисля, помня“, старославянските форми *mьnjǫ, *mьněti (в старобългарски мьнѣти) „мисля, имам мнение“. Гус Кроонен дава като пример за когнати старославянските pomьněti, в старобългарски помьнѣти, „помня“, произлизащо от протоиндоевропейската основа *mn-eh₁ от корена *men- „мисля, съзнавам“ и *pamętь, в старобългарски памѧть, „памет“. Тези форми произлизат от протославянското pa- +‎ *mętь „спомен“, предславянското *pṓˀ-mintis, което е еквивалент на *pa- +‎ протобалтославянското *mintís, където *mintís със значение „мисъл, съзнание“ е производно на протоиндоевропейското *méntis „мисъл“, а представката *pa- означава „после, последващ, по-късен“ (сравни славянските думи за доведени, заварени, осиновени деца: пасинок и пасторок „доведен син“, пащерка „доведена дъщеря“, пастрок „доведен баща“, посиням „осиновявам“, поговорката: роди ме, майко, с късмет, па ме хвърли на смет).



Глаголът muna има две разновидности по отношение на спрегателната си парадигма, два начина на употреба – персонално и пасивно, и четири значения. Първото значение е „помня“. С различни предлози значението се допълва от разнообразни нюанси като „спомням си“, „припомням“, „напомням“ и т.н., но тук основното се носи от общия смисъл да се установяват и натрупват (запазват) знания. С други думи, знанието е нещо, което, след като се придобие, трябва да се пази и с muna се предава действието не по самото откриването на знанието, а именно към неговото съхранение. В това се състои една от основните разлики с huga, който изглежда да е синонимен глагол, в крайна сметка и huga, и muna са свързани с мисленето. Разликата е добре видима в етимологията на думите „памет“ и „помня“, дадена по-горе, от която разбираме, че паметта е „мисъл за после“ или тя е знание за последващо ползване, докато huga изразява самото откриване на знанието.



Второто значение на глагола muna е „различавам“. В това си значение глаголът се използва в безлична форма, като контролира допълнението в дателен падеж. Това е важно дотолкова, доколкото може да се каже, че функцията на датива е да придаде по някакъв начин субектност на обекта, към който се отнася, или по-просто казано, обектът придобива качеството на съизвършител. Смисълът „различавам“ е относим към количествени разлики, т.е. тук имаме сякаш само установяване и преценяване на размера на разликите от логическия деятел, който липсва в граматическата конструкция (тя е безлична форма), а действието по това „да бъда различен“ се извършва от обекта. Ще приведем един пример за яснота: þar munaði fjórum atkvæðum. Изречението означава „разликата там беше четири гласа (вота)“ или „там има разлика от четири гласа“, а буквално – „там различи четири гласа“, като тук дативната позиция на „четири гласа“ придава „волята“ на извършител на действието и ще разберем, че четирите гласа разлика са определили крайния изборен резултат. Оттук става видно, че muna в значението „различавам“ не представлява активно действие, а наблюдение на състояние, при което две неща се различават по количествен критерий.



Третото значение е „искам, желая“. Тук отново глаголът се използва в безлична конструкция, но допълнението е във винителен падеж, което насочва към разбирането за неактивно действие или за описание на емоционално състояние. По този начин желанието или страстта се възприемат не като нещо, което човек развива у себе си благодарение на съзнателни умствени дейности, а като годност да се изпитват емоции, тук дори се изключва паметта като производна на мисленето. Това обяснява и защо Один се страхува дали Хюгин ще се върне, но повече се страхува за Мюнин (Гилвагининг, глава 38). Върховният бог се безпокои повече от загубата на изначалната си, рудиментарна способност за страст, отколкото от загубата на интелекта или паметта си. По този начин ни подсказва, че ролята на неосъзнатото спрямо осъзнатото се явява да бъде базисна и първична, само скритото може да стане явно и инстинктът чрез активна мисловна дейност може да се преобрази във воля.



Последното значение, което глаголът muna има, е „движа се, премествам“. Това значение очевидно вече носи идеята за активно действие. Тук движението включва разбирането за преместване както на самия себе си, така и на предмети от една точка към друга, т.е. говорим както за „занасяне“, така и за „донасяне“ или връщане към източника. Това посочва ролята на Мунин като един вид „обикновен“ пратеник. Изглежда, че Хюгин за разлика от Мюнин не е просто пратеник, той може също да действа и да създава някакво ново познание-информация, която после връща. Той носи Мисълта на Один към външния свят, въздейства върху този свят и връща резултатите към Один. Докато при Мюнин, въпреки разнообразието от значения, свързани с muna, разбираме, че за разлика от huga, глаголът muna описва само едно действие от типа „копиране-поставяне“, това на наблюдение и връщане информация на господаря си точно такава, каквато е била видяна. В поезията и двата глагола са обяснени с латинското animus. Това, което ни позволява да ги разграничим, е естеството на това animus, предложено от глаголите, с които е свързано. Hugr/huga е активният animus, който действа върху външния свят и това се потвърждава от различните значения на hugr, както вече видяхме, докато munr е чувствителният animus, който наблюдава външния свят без да се намесва и казаното ще се потвърди също от различните значения от съществителното munr, които ще покажем.



Съществителното munr се ползва по два начина – обикновен, разговорен и поетичен. Във всяка от дете разновидности има по три значения и ще ги проследим накратко, за да добием по-пълна представа за кодирания смисъл в Мюнин. Първото значение е „разлика, различие“, но ако трябва да сме напълно точни, значението тук е „онова, което е различно при два феномена“. Също както казахме за глагола в това значение, заложеното при съществителното разбиране е наблюдението и регистрирането на различието между две завършени дадености. И в това се крие уловката – ние почти винаги даваме по някакъв начин оценка на онова, което е било създадено, неизбежно определяме една песен като по-добра от друга, една картина е по-красива от друга… а всъщност различното е ценност, творението винаги е „почти съвършено“, особено по отношение на конкретни характеристики. Казваме „почти“, позовавайки се на примера от практиката на старите строители-зидари на катедрали в миналото, които познавали в тънкости зидарското изкуство, но винаги оставяли по някакъв дефект при строежа на Божия дом, за да не обидят Бога, защото само Той може да бъде съвършен. Всъщност оценката ни е продукт на нашето малко или много маргинализирано възпитание, нещо ни харесва или не, защото така сме научени да отхвърляме или приемаме от околните и средата ни, които са оформили състоянието и размера на егото ни и доста често – самозаблудата за собственото ни безсмъртие. По този начин ние ще отхвърлим „скритите хора“, ще обявим нещо за ерес или ще въведем догма и няма да натоварим съвестта си с излишни терзания, защото имаме достатъчно доброто извинение, че различното е неразбираемо и поради това негодно. Истината е, че умението да се наблюдава безпристрастно изисква много мъдрост и смирение. Това е първата подсказка за същността на Мюнин – той няма да отхвърли нищо, което не разбира, нито ще осъди глупостта или ще похвали мъдростта, а ще отчете различието между двата феномена, така това различие може би ще се превърне в източник за нови познания за онзи, който е готов или годен да ги поеме.



Второто значение на munr е „вещ, предмет“. Специфичното тук е, че вещта или предметът трябва да имат определена стойност за някого. Затова понякога munr може да се преведе и като „драгоценност“ или по-общо – „имущество“, например в израза lifandi munir og dauðir с буквалното значение „живи и мъртви неща“ се изразява съвкупността от всички ценности на един човек, които съставляват неговото имущество – добитък и вещи.



Третото разговорно значение на munr е „желание, пожелание“. За това значение ще приведем примери, като уточним, че тук не става въпрос за онова желание или страст, които възникват спонтанно и изненадващо, макар че силата на тези „щения“ може да има всякакъв характер. Затова понякога сполучлив превод може да се окаже и „воля“ като израз на обмисляно в някаква степен искане. Такъв пример е изразът: árna þíns eða míns munar, който означава „изпълнявам (зачитам) твоята или моята воля“. Друг израз, който ни показва характерното значение на желанието е: fara sinna muna или fara sér að munum, което означава „живея (постъпвам) както ми се иска“, тук дори можем да допълним конотацията с превод като „живея (постъпвам) както ми е кеф“, още повече, че munr в поетичното си ползване означава „удоволствие, радост“, но в българския, както и в исландския, удоволствието (кефът) може да се използва в този частен случай на разбиране като „желание“, сравни израза „постъпи, както ти е кеф“. Последният пример е поговорката langir eru manna munir със значението „дълго траят хорските щения“ или, ако използваме подобен кореспондиращ израз в българския – „меракът умира последен“. Разбирането на munr като „желание, пожелание“ ни подсказва, че тук желанието може да приеме формата на обсесия и в Мюнин е заложена идеята, че мисълта и съзнанието може да произведе и нездрави или най-малкото съмнителни по качество желания. И понеже говорим за Мюнин, тук под „качество“ нямаме предвид добри или лоши желания, което би било квалификация, произхождаща от егото, а качеството трябва да се тълкува изключително във връзка с целесъобразността, т.е. дали тези желания биха били полезни и градивни за нас.



В поезията munr се използва в три значения. Можем да кажем, че и трите значения са метафори, изразяващи по специфичен начин душевното състояние. Първото значение е свързано със смисъла, който произлиза от протогерманския глагол *mana „мисъл, мислене“. В това значение munr и hugr са синоними и могат да се преведат като „дух, душа; мисъл“. Споменахме вече, че Lexicon Poëticum на Свейбьортн Егилсон превежда и двете думи, munr и hugr, като animus, което тук трябва да разбираме като „дух – жизнена сила“. И след като има две различни думи, които означават „дух“ и този дух определя жизнения принцип, управляващ дейността ни като цяло, възможно ли е да има два различни духа, които да се проявяват едновременно, но играейки различни роли? Ще се върнем на този въпрос след малко.



Второто значение в поезията на munr е „любов, любовна страст“. Често с munr в поезията се предават значенията „любима, любим, изгора“. Може би най-подходящият превод за munr в такива случаи е „изгора“ и асоциацията ни подвежда към онова състояние, за което в нашата народна песен се казва: „Стано, Стано, бяла Стано, изгори ма, мари, изсуши ма. Направи ма сухо дърво, сухо дърво, мари, за горене“. Докато hugr предава любовта като съзнателно и осмислено състояние на душата, тогава, когато човек е узрял за обичането и го прави дълбоко, плътно и постоянно, обича с цялото си съзнание и сърце и това ще оприличим на огън от тлеещи въглени, разпръскващ топлина и уют в продължението на цялата тъмна нощ, то munr е стихията на кладата наречена „влюбване“, губенето на „ума и дума“, огънят, който след час-два ще е изгаснал, като е оставил след себе си само пепел. Това е състоянието, което, останало неуправляемо, би се превърнало в разрушение.



Последното значение на munr е „радост, удоволствие, наслада“. Тук обаче удоволствието се асоциира със спокойствието на ума и сякаш по-скоро предава нюанс на удовлетворение. В този смисъл може да се тълкува и израза leita e-m munar, който буквално означава „търся някому радостта“ в смисъл „доставям някому радост (чрез успокояване)“ и се разбира като действие по повдигане на духа у някого, вдъхване на кураж. В действителност това представлява помощ за някого да намери в себе си сили и причини, за да повдигне сам духа си.



След казаното дотук, ако опитаме да преведем значението на Мюнин (Muninn), то нашето предложение ще е „Потенциал на несъзнателната страст“.


Да се върнем сега на въпроса от по-горе! Ако съпоставим различните значения на Хюгин и Мюнин, ще установим, че те всъщност образуват кореспондиращи си двойка феномени, които взаимно се пораждат и противостоят – Хюгин е активната градивна мисъл, която е насочена навън от съзнанието и води нашия дух, облагородения продукт на интелекта ни, Мюнин е умът, който повече преследва, отколкото води, той винаги ще е свързан към източника си и ще се връща към него, а източникът е дълбоката ни същност, на която дължим целия си потенциал като даденост. Хюгин е мисълта, която изобретява, предсказва, използвайки знанието за своите интелектуални проекти, докато Мюнин съхранява „мисълта за после“ и затова е памет. Ако Хюгин е страстта, която подготвя и поднася жертви на Любовта, то Мюнин е страстта, която отнема жертвата от Любовта, за да я изгори на собствения си олтар. Тази дуалистична връзка Хюгин-Мюнин олицетворява истинския облик на Один в съзнанието на древния викинг, като ни казва, че двете отправни начала са приматни супер-сили, вечно преплетени и проявяващи се една чрез друга. Затова Один е бог на живите и мъртвите, бог на войната и мъдростта, бог на яростта и поезията… Да си припомним историята за откриването на тайнствата на руните от Один, която започва от 138-я стих
 на Хаувамаул:



Veit ek at ek hekk
vindga meiði á
nætr allar níu,
geiri undaðr
ok gefinn Óðni,
sjalfr sjalfum mér,
á þeim meiði
er mangi veit
hvers hann af rótum renn.


Знам,
нощи цели дълги девет,
на обветрено дърво
висях обесен,
в жертва сам на себе си принесен,
с острие ранен, на Один даден,
на онуй дърво,
никой дет’ не знай,
корените му дорде пълзят.




Við hleifi mik seldu
né við hornigi.
Nýsta ek niðr.
Nam ek upp rúnar,
ǿpandi nam.
Fell ek aptr þaðan


Хляб от никого не взех,
нито рог с вода.
Надолу дълго взирах се
и руните съзрях.
С буен вик поех ги,
от дървото паднах аз..



Това „обветрено дърво“, на което Один се самообесва, е Дървото на Живота Yggdrasill (И́кдраситл). Дървото на живота преминава през всички светове, то свързва в едно цяло Смъртта и Живота, съзиданието и разрухата, материалното и духовното. То е символ на себепознанието – промяната от егото към висшия Аз, затова Один се самообесва с главата надолу, за да се обърне към низините на мрачната си същност и да получи върховно прозрение. И тук е всъщност изстраданото истинско значение на Хюгин и Мюнин: Один-Хюгин принася Один в жертва (тук се проявява интелектуалното съзнание) на Один-Мюнин, за да може последният да разкрие същността си (неосъзнатия потенциал, подсъзнанието, което пази мъдростта, магическите слова на СЪЗИДАНИЕТО). Резултатът са руните.



И ето това е триадата на мъдростта, която описва целия процес: поискано - платено - получено. Накрая остава единствено обобщението: … понесено и препатено. Изглежда просто, да. Сложното е да участваш в тази триада във всичките ѝ елементи!

Хугин и Мунин

Тор (старонорвежки Þórr, староанглийски Đunor, протогермански *Þunraz, "Гръм") е една от най-значимите фигури в скандинавската митология. Той е главен бог на всички клонове на германските народи преди приемането на християнството, макар че достига върха на популярността си сред скандинавците от късната епоха на викингите.



Тор, храбрият бог на гръмотевиците, е архетип на верен и почтен воин, идеалът, към който се е стремял средният човешки воин. Той е неуморим защитник на боговете ааси и тяхната крепост Асгард от посегателствата на великаните, които обикновено (макар и далеч не винаги) са врагове на боговете.


Никой не е по-подходящ за тази задача от Тор. Неговата смелост и чувство за дълг са непоклатими, а физическата му сила е почти несравнима. Той дори притежава неназован колан на силата (старонорвежки megingjarðar), който прави силата му двойно по-страшна, когато носи колана. Най-известното му притежание обаче е неговият чук - Мьолнир ("Светкавица"). Само в редки случаи той ходи някъде без него. За езичниците скандинавци, както гръмотевицата е въплъщение на Тор, така и мълнията е въплъщение на неговия чук, който убива великани, докато той препуска по небето в своята колесница, теглена от кози. (Разбира се, те не са вярвали, че той физически се е возил в колесница, теглена от кози - както всичко останало в германската митология, това е символ, използван за изразяване на невидима реалност, по която се възприема материалният свят).



Особеният враг на Тор е Йормунганд, огромна морска змия, която обгражда Мидгард, света на човешката цивилизация. В един от митовете той се опитва да извади Йормунганд от океана, докато е на риболов, и е спрян само когато неговият гигантски спътник прерязва въдицата от страх. Тор и Йормунганд обаче най-накрая се изправят един срещу друг по време на Рагнарок, когато двамата слагат край един на друг.


Като се има предвид неговата вечно бдителна защита на подредения космос на предхристиянска Северна Европа срещу силите на хаоса, разрушението и ентропията, представлявани от гигантите, донякъде е иронично, че самият Тор е три четвърти гигант. Баща му, Один, е наполовина великан, а майка му, наричана различно като Йорд (старонорвежка "Земя"), Хлорин или Фьоргин, е изцяло от великански род. Подобно родословие обаче е много често срещано сред боговете и показва как отношенията между боговете и великаните, колкото и напрегнати и изпълнени с конфликти да са, не могат да се сведат само до вражда.



Дейността му на божествения план е отразена от дейността му на човешкия план (Мидгард), където към него се обръщат онези, които се нуждаят от защита, утеха, благословия и освещаване на места, вещи и събития. Многобройни запазени рунически надписи го призовават да освети думите и предназначението им и именно той е бил призоваван да освети сватбите (Свидетелство за това е запазено, наред с други места, в приказката за Тор, преоблечен като булка). Най-ранните исландски заселници го молели да освети парцела им, преди да построят сгради или да засадят посеви.


Чукът на Тор можел да се използва за освещаване също толкова лесно, колкото и за унищожаване - и на практика тези две свойства били едно и също, тъй като всяко пречистване задължително включва прогонване на враждебни сили или елементи. Благославянето на сватбите например се извършвало чрез неговия чук. Може би най-яркият пример за това обаче е способността му да убива и изяжда козите, които карат колесницата му, да събира костите им в кожите, да благославя кожите с чука и да връща животните към живот, здрави и жизнени както преди].



Плодородие и земеделие





В допълнение към ролята си на образцов воин и защитник на реда в обществото и неговите амбиции, Тор изиграл голяма роля и в насърчаването на земеделието и плодородието (нещо, което вече било предположено от неговата благословия на земите, в които се заселили първите исландци). Това е още едно продължение на ролята му на бог на небето, особено свързана с дъжда, който дава възможност за отглеждане на реколтата. Както отбелязва германският историк от XI в. Адам от Бремен:

 "Тор, казват, оглавява въздуха, който управлява гръмотевиците и светкавиците, ветровете и дъждовете, хубавото време и реколтата."

Рядко споменаваната му съпруга Сиф се отличава преди всичко със златната си коса, която със сигурност е символ на житните ниви. Следователно бракът им е пример за това, което историците на религията наричат "йерогамия" (божествен брак), който, особено сред индоевропейските народи, обикновено се осъществява между бог на небето и богиня на земята. Плодородието на земята и свързаното с него благоденствие на хората е резултат от сексуалния съюз на небето и земята.



Ролята на Тор в социалния свят на епохата на викингите




По археологически данни почитането на Тор може да се проследи още от бронзовата епоха], а култът към него е преминал през множество промени във времето и пространството. Една от чертите, които остават постоянни от бронзовата епоха до епохата на викингите обаче, е ролята на Тор като главно божество на втората класа или "функция" от тристепенната социална йерархия на традиционното европейско общество - функцията на воините и военната сила. (Първата функция е тази на владетелите и суверенитета, а третата - на земеделците и плодородието).


Изглежда, че Тор винаги е бил тясно свързан с третата функция, както и с втората, а през епохата на викингите, време на голямо социално объркване и иновации, тази връзка с третата функция изглежда се е засилила още повече. Това го превръща в главния бог на обикновените хора в Скандинавия и викингските колонии.


Тази роля може да се изясни, като се съпостави Тор с бога, който на практика е негова функционална противоположност: Один. Один бил главното божество, към което се обръщали владетели, изгнаници и "елитни" хора от всякакъв вид. Основните ценности на Один са доста редки: екстаз, познание, магическа сила и творческа активност. Те рязко контрастират с по-домашните добродетели на Тор. В резултат на това Еддите и сагите представят отношенията между двамата богове като често неспокойни. В един момент Один се подиграва на Тор: "

На Один принадлежат благородниците, които падат в битка, а на Тор - трънчани.

"


В друг епизод Один дава благословии на предпочитания от него герой, Starkaðr, и всяка благословия е съпроводена с проклятие от страна на Тор. В най-красноречивия пример Один дарява Starkaðr с благоволението на благородниците и владетелите, докато Тор заявява, че той винаги ще бъде презиран от простолюдието.

Поради демографските промени, при които втората и третата функция стават до голяма степен неразличими една от друга, значението на Тор изглежда нараства за сметка на Один през епохата на викингите (ок. 793-1000 г.). Източниците от късния период описват Тор като най-главния от всички Ааси - твърдение, което би било доста нелепо преди епохата на викингите, когато тази позиция заемат Один и неговите англосаксонски и континентални еквиваленти.

Никъде тази тенденция не е по-ясно изразена, отколкото в Исландия, която първоначално е заселена през IX в. от земеделски колонисти, бягащи от потисническото и произволно управление на норвежкия крал, почитащ Один. Сагите изобилстват от примери за пламенното почитане на Тор сред исландците, а в Landnámabók, исландската "Книга на населените места", приблизително една четвърт от четирите хиляди души, споменати в повествованието, имат името на Тор или ясна алюзия за него някъде в собствените си имена. известният старонорвежки учен Е.О.Г. Турвил-Петр възхитително обобщава "

В тези [исландски източници от късната викингска епоха] Тор се явява не само като главен бог на заселниците, но и като покровител и пазител на самото селище, на неговата стабилност и законност

Има и още една причина за възхода на почитането на Тор през епохата на викингите. Когато християнството за пръв път достига Скандинавия и викингските колонии, хората толерират култа към новия бог така, както толерират култа към всеки друг бог. Когато обаче станало ясно, че християните нямат намерение да проявяват същата толерантност към онези, които продължават да се придържат към почитането на старите богове, а искат да изкоренят традиционната религия на Северна Европа и съпътстващия я начин на живот и да я заменят с чужда религия, северноевропейците отвърнали на удара. А кой по-добре от Тор би могъл да защити традиционния им начин на живот и мироглед от враждебни, нахлуващи сили? 
Една от многото области на живота, в които се проявява тази борба - и една от най-лесните за проследяване с методите на съвременната антропология - е начинът на обличане. В умишлен контраст с амулетите с кръст, които християните носели на врата си, онези, които продължавали да следват старите обичаи, започнали да носят на врата си миниатюрни чукове на Тор. Археологическите находки на тези висулки с чукове са концентрирани именно в районите, където християнското влияние е било най-силно изразено. макар и в крайна сметка обречени, усилията им да запазят традициите на предците си несъмнено са се ползвали от божествения покровител, когото са можели да гледат като модел.

Тор - Богът воин.

Труд на Бойана Стоянова.

Один и пътят към (себе)познанието


Всеизвестно е, че религиозните вярвания, митологизирането и обожествяването са резултат или способ за обяснение на външния свят и на обстоятелството, че той не може да бъде контролиран от ничия мисъл или намерение. Даването на имена и персонифицирането на природни явления в образите на богове, същества, духове, би трябвало да донесе нужния комфорт, конкретизирайки и приближавайки неизвестното до един по-познат, близък до човека начин. Но какво се случва с обяснението на вътрешния човешки мир, който, макар и привидно подчинен на разумната воля, остава не по-малко загадъчен и неразбираем. Редом с мисията да направят заобикалящия свят по-лесен за възприемане, създадените вече обожествени, свръхестествени фигури, придобиват допълнителна функция. Бидейки антропоморфни (било то, защото човек проектира обожествените образи, на базата на себе си или обратното – защото боговете създават хората по „свой образ и подобие“), тези митологични, религиозни, героични образи започват да репрезентират и вътрешночовешките процеси. Погледът се насочва навътре, върху начина, по който външният свят се интериоризира и способства оформянето индивида.Вярата в Бог, богове или митологии, търси, а понякога може би дори намира, отговор на въпросите, касаещи природата на човека. Приключенията на героите или боговете се оказват нищо по-различно от алегория за еволюцията на човешката душа.

Теоретична рамка и материали 


Изложението се базира главно на отделни аспекти от познатите разкази за Один. Имайки предвид естеството на темата, би било излишно заблуждение преследването на един еднозначен и общовалиден отговор на екзистенциалните, човешки въпроси. По-скоро тук се цели да се подчертае по още един начин значението на познатите ни истории, което не се изчерпва само в хронорамките и хоморамките, непосредствено след създаването им. Те продължават да изразяват универсални модели на поведение, да описват пътищата на изграждане на индивида и частите душата. А живеейки във времена, в които „

Който търси, намира.

Категории

Най-четени

Архив

2025

2024

2023

Алфхайм - земята на Елфите

Хел - подземният свят

Асгард - домът на Аасите

Йотунхайм

Ванахейм

Нифлхайм

Сварталхайм

Муспелхайм - Светът на огъня в Скандинавската митология

Мидгард — междинната земя